Американският президент Доналд Тръмп е разработил ясен и вече разпознаваем модел за упражняване на дипломация, който обръща традиционните конвенции с главата надолу. Той започва с радикални искания към други държави, след което призовава за преговори, като през целия процес редува заплахи и похвали, за да засили натиска и да държи отсрещната страна в несигурност.
Този подход беше напълно видим по време на неотдавнашния епизод с Иран. Тръмп поиска от Техеран да се откаже от ядрената си програма, заплашвайки с последствия. Следваха непреки преговори и публични сигнали за напредък, докато не дойде моментът за краен срок и последваха драматични военни действия, когато компромис не беше постигнат.
Подобен процес се разви по отношение на НАТО. Тръмп първо отправи тежки критики, че Европа не изпълнява задълженията си, намеквайки за възможно изтегляне на САЩ от алианса. Последваха трудни преговори, прекъсвани от нови предупреждения. На последната среща на НАТО европейските страни се съгласиха да увеличат разходите си за отбрана до 5% от БВП, което беше прието от Тръмп като успех и знак, че САЩ ще останат ангажирани с алианса.
Този модел се вижда и в търговската политика – с шоковото налагане на високи мита, последвано от готовност за преговори поотделно с всяка страна.
Случаят с Русия и Украйна показва същата тактика: Вашингтон сигнализира за възможно намаляване или прекратяване на подкрепата за Киев, което изненадва Украйна и успокоява Москва. След това Тръмп намеква за споразумение с Русия, което според анализа дава на Путин време да укрепи позициите си, но и го принуждава да прецени дали обединеното НАТО – отново с активна роля на САЩ – няма да промени баланса.
В този контекст помирението на Тръмп с НАТО може да изиграе ключова роля за динамиката на войната в Украйна, като засили натиска върху Кремъл да седне на масата за преговори.
Заключение: Моделът на Тръмп съзнателно въвежда шок и несигурност като дипломатически инструменти. Вместо да разчита на стабилност и предсказуемост, той комбинира радикални искания, заплахи за драстични действия и опции за похвали и отстъпки, за да изтръгне отстъпки от другата страна. Докато при НАТО това доведе до компромис, при Иран и Украйна резултатите са по-неясни и показват, че този подход може да донесе както успехи, така и рискове от ескалация.