Последната кампания на Тайсън Фюри в социалните мрежи, която намеква за завръщане на ринга през тази година, беше почти толкова неизбежна, колкото изобщо могат да бъдат обявяваните завръщания. Това, което всички вече би трябвало да знаем, е, че тежката категория, колкото и пъти да опитва, не приема добре пенсионирането.
Мнозина ще критикуват Фюри за поредния му неуспешен опит да уважи оттеглянето си, а и това е напълно разбираемо. Шумът, който той вдига около отказването и последвалото завръщане, наподобява коледни песни, пускани на висока сила след празничната вечеря – омръзнали са ни, чували сме ги прекалено много пъти.
И все пак желанието на Фюри да обуе отново ръкавиците на 37-годишна възраст трябва да служи като предупреждение за всички боксьори на определена възраст: опитът да избягаш от този жесток занаят е най-трудната битка от всички. А Фюри, който сам каза, че „няма нищо по-добро за вършене от това да го удрят в лицето“, очевидно ще изпитва сериозни трудности с „цивилния“ живот, когато в крайна сметка бъде принуден да приеме, че бойните му дни са зад гърба му.
Като се замисли човек, това е отчаяно тъжно. Не тъжно, защото отново влиза във форма и изглежда щастлив в момента, а тъжно заради неизбежността на борбата му да намери трайно и истинско удовлетворение. Фюри има любящо семейство, пари в изобилие и достъп до начин на живот, за който мнозина могат само да мечтаят. За хората, които не обичат да ги удрят с кожен юмрук, желанието му да продължава да изкушава съдбата в опасните рамки на боксовия ринг може да изглежда неразбираемо.
Но за Фюри това е всичко, което някога е познавал. И без значение колко печели или какво може да си купи с тези пари, нищо не може истински да замени това да бъдеш боксьор. Още повече – нищо не може да замени усещането да си боксьор. Това е идентичността, чувството за цел и усещането за ред и рутина.