Димитровград остана без нито една банка. В ерата на дигитализацията това само по себе си не би било сензация, но за преобладаващо възрастното население на града дори боравенето с банкомат се оказва сериозно предизвикателство. Затварянето на последния банков офис обаче има далеч по-дълбоко значение – още един знак, че животът в този край постепенно се изпразва от съдържание, казват местните.
Западните покрайнини стават част от Сърбия след загубата на България в Първата световна война и подписването на Ньойския мирен договор. Територията е населена с българи както тогава, така и днес, но според хората в региона дългогодишният натиск, репресиите и липсата на реални възможности водят до трайно обезлюдяване.
Някога в града са живели над 20 хиляди души, като пет–шест хиляди са били заети. Днес реалността е коренно различна.
„А днес реално толкова сме общо в Цариброд. Имахме три банки, което показва, че някога тук е имало икономика“, заяви пред телевизия N1 предприемачът и председател на Българската партия на сърбите Зоран Николов.
За по-възрастните жители затварянето на банката е не просто неудобство, а реален проблем в ежедневието.
„Аз си вземах парите от банката. С банкомат не умея“, казва възрастна жена.
Друг жител отбелязва:
„Аз тегля от банкомат.“
На въпроса защо се стига до затварянето – заради липса на хора или на пари – отговорът е кратък и показателен:
„Нищо не ми е ясно.“
За по-младите ситуацията изглежда далеч по-прозрачна. Според тях липсата на банка е само върхът на айсберга.
„Във всичко вървим надолу, само престъпността расте“, казва един от тях.
Друг допълва:
„Районът е много беден. Всички са в България – казват, че две–три хиляди души работят там.“
„Взимаш гражданство и на всеки ъгъл има работа“, обобщава трети.
Сашко Андреев е сред онези, които работят в България, но живеят в Цариброд.
„Точно така. В България има“, казва той на въпрос дали в Сърбия има място за тях.
Работният му ден формално е осем часа, но с чакането по границата и часовата разлика престоят му извън дома понякога достига 13 часа.
„Заплатите там са по-добри. По-добри, отколкото тук“, категоричен е Андреев.
Отговорността за липсата на перспектива местните прехвърлят нагоре по веригата.
„Не ме питай мен. Питай онези горе.“
Ръководството на общината не дава публични обяснения, а на финалния въпрос как се е стигнало дотук следва пауза, смях и уклончив отговор:
„Не знам… да не пумпам.“
Затварянето на последната банка в Цариброд се превръща в емблема на дългогодишния упадък – град без икономика, без институции и без увереност, че утрешният ден си струва. За мнозина решението вече е взето – бъдещето е от другата страна на границата.