ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
Това, което срути комунизма, освен икономическата и политическата невъзможност на Съветския съюз да поддържа колониите си, беше отвращението на неговите поданици. Комунизмът имаше относително добра система на кадрови подбор, но на най-високите нива, там, където се вземаха решенията, изпълзяваха посредствени, но верни на Партията хора.
Семейният произход беше от съществено значение; привилегиите на висшата и по-нисшата номенклатура бяха узаконени. Когато дойде краят през 1989, надеждите на хората бяха, че комунистите ще си получат заслуженото. Че за кадърните хора ще отпадне необходимостта да се кълнат във вярност на Партията, без да вярват на тази Партия.
Че на родители няма да се налага да влизат в БКП, за да може децата им да имат повече шансове в училище и за работа. Че полуграмотни партийни секретари няма да ги поучават и те ще се страхуват да им отвърнат.
Обещанието на първите митинги през 89-а и 90-а беше такова. Хората вярваха, че ще бъдат свободни, че ще ги оценяват според способностите си и че няма да се налага да лицемерят.
Четвърт век по-късно всичко това е вече избледняло. Униженията, простащината, доносничествата, високомерието са забравени.
Имам много близък човек, който при падането на Живков се радваше от сърце. Сега, вече на години, ми казва: Че какво толкова? Искаше се три пъти в годините да идеш на манифестация, да помахаш с червеното знаменце и да викаш БКП, БКП. През останалото време те оставяха да си живееш.
Като него са милиони българи. Стана, понеже нищо от онова обещание не се сбъдна. Комунистите не само не бяха принудени да отстъпят; те укрепнаха. Нещо повече, арогантността на неокомунистите в доста случаи превъзхожда онази на Живковите комунисти. Полуграмотността продължава да се толерира и да доминира.
Нищо съществено не се е променило. Същите хора, същите маниери, същите тертипи, същите мурафети.
Но което е по-важно – същите механизми на държавно управление и на обществена йерархия. Само дето не ни карат да ходим на манифестации и да викаме БКП.
И поради това отвращението е още по-голямо, отколкото беше преди 89-а. Но енергията, която имахме тогава, е убита.
И няма надежда.
