„Хора, хора… От всички страни, по всички пътеки идат един през друг, настигат се, задминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила…..Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това чудо! С коли, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и бързат нататък и всички носят по един недъг и по една надежда за изцеление.
Думите се написани преди повече от един век от Елин Пелин в разказа му „Спасова могила“. Повече от 100 години по-късно пристъпваме към Могилката, в сърцето на София, там, където Борис Василев – Боркиша възкликна след оживени дебати –„Левски ще го кръстим…“. Там, където момчетата от Втора мъжка гимназия се събраха и създадоха нещо, което отстоя проверката на времето.
Същият този Левски, който повече от 100 години събира и кара хората да страдат с него, да се разболяват и да се лекуват с него. Левски почти 10 години е болен, болни са и хората, които го обичат, тимът не е ставал шампион от 2009-а година и не е печелил Купата от 2007-а. Всички, които обичат отбора са изтормозени, но вярата им остава, и сега е още по-силна и отправена към 9-и май, когато те отново ще тръгнат към Могилаката, ще тръгнат към вярата, че този път ще успеят, и заради дузпите в Ловеч през 2013-а, и заради сълзите на хиляди в Бургас през 2015-а, все тежко загубени финали и хвърлили в болка „сините“ привърженици..
А, Монката слушаше тайнствените думи на дядо си, пропити с гореща вяра. „Всички, всички ще оздравеят, кой сега, кой след пет, кой след 10 години…“
Този път трябва да го направят, трябва да „оздравеят“, трябва да си вземат поука и от най-трагично загубената титла след автогола срещу Славия през 2013-а. „Всички сме болни, гледаш ги, тялото желязно, но душата болна“, затова този път тя трябва да оздравее… И заради Боркиша, и заради онези момчета, които създадоха този клуб, и заради Гунди и Пальо, и заради всички тези, които са вече при Монката. Само спечелването на Финала е лекарството, там е надеждата за изцеление… И там, край Могилката, на Стадиона, на 9-и, футболистите трябва да „бягат преди зазоряване, преди изгрев слънце, за да оставят болестта“, за да излекуват Левски, да върнат вярата, да забравят хората болката…
„Хора, хора… От всички страни, по всички пътеки идат един през друг, настигат се, задминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила…“ И всеки от тях носи по едно сърце, влюбено в Левски, и с една надежда, този път за „изцеление“, за победа, на девети.
Станимир Бакалов