„Когато думите умират…“ – малката проповед от еп. 194 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Искам да ви призная нещо, което ми е трудно да изрека пред публика. Ще го направя обаче. Но за целта ще си остана седнала, за да не ми се разтреперят коленете от тъга, макар че не ме е страх нито от присмех, нито от обиди. Ето какво искам да кажа: на път съм да обявя стачка чрез мълчание. Ще излизам пред вас и ще мълча. “Кат‘ пукал“ ще мълча, както казваше Мая Новоселска в някога неповторимата „Улица“ на Теди Москов. Ще си сложа ципа на устата, както пееше Хилда Казасян по времето, когато не трябваше да разрежда виното на таланта си с две капки телевизионна вода. Ще си наложа мълчание поради липса на думи да изразя до каква степен България затъва в ретроградност, в мракобесие, в примитивизъм, в долнопробна война. Но не с корупцията, не с беззаконието, не с липсата на справедливост, не с домашното насилие, не с агресията, а с нарочените за джендъри, соросоиди и либерасти. Това е зараза. Тя мори наред, отгоре до долу, от вмирисаната глава на държавната риба до опашката й, която пляска на сухо в последни сили, но в истеричния попфолк ритъм 7/8. Давим се в насадена неграмотност, знаем си го, в морален непукизъм, в политически илюзионизъм, в бабаитски национализъм с дъх на отровен руски самогон и на непрани зелени чорапи. Да, все още има много примери, че у нас здравият разум, приличието, възпитанието, емпатията се съпротивляват. Доказа го недоубитото от рашистката пропаганда съчувствие към жертвите на войната в Украйна. Показа го и невероятният взрив от състрадание към съсипаните от земетръсния ад наши турски съседи. И да, все още пишем думите Промяна и Демокрация без кавички. Но когато станат заглавия на партии, заливат ги потоци от жълто-кафява пяна и от омраза, контролирана с ченгеджийски методи и с подли номера. А сега се канят да ни откраднат дори и изборите, без да им мигне окото. Войната на Путин срещу цивилизования свят доотприщи метафизиката на злото. У нас то се просмуква в най-неочаквани ъгълчета на обществото и се кани да побеждава. И първият признак за това е примирението. Ние сме най-крадената, най-унижаваната от собствената си политическа каста, мафия нация в Европа, първи по смъртност, първи по бедност, първи по избити по пътищата, по масова функционална неграмотност сред млади и стари. От десет европейци, санкционирани за зловеща корупция по закона „Магнитски“ осем са българи. Но те волно шестват по медиите и не само отричат вина, но и ни ругаят. Пулят ни се иззад дебелата – в буквалния смисъл на думата – сянка на своите покровители с грозните им прякори, обсебили държавата барабар с хазната й, с везната и с меча на Темида, дори с душата й, с апостолите й и с техния несбъднат копнеж за свобода. Всякакви партийни мошеници, сребролюбци, властолюбци, псевдокултурни маняци и търгаши ежегодно бесят Левски, разстрелват Ботев и се гаврят с понятието „хъшове“. А ние се смиряваме, гушим се в отчаянието си, оправдаваме се с неверието си в натрапените от ченгета и от брокери елити менте. И си траем. Площадът на протеста все повече ни дразни. Мърморенето в кухнята все повече ни влече. И започваме насила, представете си, да пресмятаме живота си в инфлационни копейки, докато спестяванията ни в евро масово се стопяват. На обикновените хорица, естествено. За това нехаят олигарсите с техните офшорки и с техните медии, от които се лее боза и хибридна тъпня. А Европа се отдалечава от нас като мираж, подгонен от ядрените закани на Путин и от слугинажа му по булевардите на властта в София, до един кръстени с руски имена. Има ли, кажете ми, все още думи, неопошлени и неизхабени от тази бесовщина и от този маразъм – другите две имена на моралната отпадналост и на духовното недохранване? Забравихме ли това? Вече започвам да се съмнявам, че такива думи има. Че памет има. И затова все по-често ми се иска да замълча.