България 2016. Синът пише законите, бащата ги тълкува, майката ги прилага

В началото на 90-те години на миналия век think tank-овете в България прохождаха. Един от първите бяха Евгений Дайнов, Иван Кръстев, Огнян Минчев, те вече са ветерани. Но тогава бяха млади, добре образовани и говореха различен от тежкия партиен език, който беше омръзнал на публиката, както се изразяваше Сакскобургготски. И бяха интересни.

Пишеха много по вестниците, явяваха се по телевизията и постепенно си намираха мястото. Имаше уклон към употребата на особена терминология, език, който аз наричах „интенцията на тенденцията“.

По едно време обаче Дайнов рядко смени стила. Напусна академичните висоти и взе да се изразява с простонародни думи. Викам на Иван Кръстев, който ми е състудент – Иване, що така, бе?

А той обяснява. Писна му да не го разбират. Реши, че е по-добре да говори нещата 1:1.

Комунизмът рухна преди четвърт век, но все още така наречените опиниън мейъкъри в България предпочитат да се изразяват с метафори и намеци вместо да говорят направо.

Разбираемо е. Главният проблем на България е начинът на управление, а ако се опиташ да кажеш без заобикалки каквото виждаш, може и да не си намериш работа. Но няма нищо да помръдне, ако не почнем да наричаме нещата с истинските им имена.

Пример от последните дни.

Народното събрание избра Юлия Ненкова за председател на Комисита за защита на конкуренцията. Тя е съпруга на конституционния съдия Румен Ненков и майка на депутата от ГЕРБ Александър Ненков.

Нямам кой знае какви преки впечатления от госпожата, но бащата и синът са ми по-скоро симпатични.

Но истината си е истина. Не е нормално синът да пише законите, бащата да ги тълкува, а майката да ги прилага. И каквито и словесни еквилибристики да се правят, та да се докаже обратното, фактът си е факт.

Фамилията е цялата във властта. И не е само тя.

А ако трябва да обяснявам защо не е редно да така, значи няма никаква надежда.