Българската революция: Да се изнесем бързо и тихо

През есента на 2001 Първанов спечели президентските избори и в нощта след втория тур се бяхме наредили в една редичка в НДК срещу даващите пресконференция победители Юри Асланов, Васил Гарнизов, Кънчо Стойчев и моя милост. Кънчо и Андрей играха важна роля в тази кампания, работейки за Богомил Бонев. В един момент двамата твърдяха, че Бонев е отминал Първанов и ще иде на втори тур срещу действащия президент Стоянов.

Никога не съм вярвал, че има филм, в който Бонев може да бие Първанов, но някои хора повярваха и това им струваше скъпо.

Та в онази нощ закачих Кънчо за прогнозите му, а той вика – а, не ми пука, ние си взехме парите. Оттогава гледам на всичко, което казва, със здварословно съмнение.

Но във вторник го чух да казва нещо, на което вярвам. Всеки седми българин иска да се махне от България. Всеки четвърти в младежка възраст. И всеки трети с добро образование. Даже ми се чини, че данните са занижени.

Кънчо Стойчев каза още, че всеки българин има около себе си близки и приятели, които са емигрирали. Съвършено вярно. Имам две много близки деца, на 25-26 години, които от две-три години са в Англия и нямат намерение да се връщат. Баща им има относително добър бизнес в България, но им казва да не се връщат, докато не им каже. Даже, като го хванат бесните, крои планове да разпродаде всичко и да се пресели и той.

Имам други близки, на различна възраст, които работят (или учат) в Гърция, Испания, Германия, а даже имам две също близки деца, от които едното отиде на работа в Китай, а другото – във Френска Полинезия. Нямат намерение да се връщат.

Поне още половин дузина млади и здрави българи около мен също стягат еднопосочно куфарите.

Всеки се опитва по някакъв начин да живее по-добре. И все по-малко виждат перспектива тук в България.

Това е българската революция. Да се изнесем бързо и тихо.

Уморихме да се борим, а нашият пример подсказва на децата, че няма и смисъл. Затова всеки има индивидуална стратегия.

Последният път, когато имахме колективна стратегия да изплуваме, беше през 1996-1997, когато в България беше глад, студ и недоимък, но нацията вярваше, че може да превъзмогне това.

Точно затова и се фиксирам върху Иван Костов. Дадохме му цялата власт и всички шансове България да стане нормална държава, да почнем да настигаме чехи и поляци. И той ги проигра. Дали ги продаде (смятам, че ги) или просто не можа, не е интересно.

В резултат комундетата превзеха тотално властта и от 2001 насам не я пускат. Градим полупутински режим (щото за истински путински нямаме ресурс), в който почти половината от хората живеят в отчаяна бедност, притискани и мачкани, със заплати и пенсии като в северна Африка, че и отдолу.

Под фасадата на Европейския съюз, демокрация и пазарна икономика.

Обезлюдяват България комундетата. Празна ли им трябва, що ли ?