Извинявайте, другарю Рашидов

Като дете много исках да работя като журналист. В този смисъл сбъднах детската си мечта. Както обича да се изразява един приятел – сбылась мечта идиота. Това и работя вече близо 30 години.

Но в началото не беше много лесно. Като си завърших философията през 89-а, отидох да питам във вестник „Самоковска комуна“ дали ще ме вземат на работа. Там беше малко като Френската академия. Не че цареше академичен дух, но трябваше да умре някой, та да се освободи щат. И казаха – не.

Ама минаха няколко месеца. Тодор Живков падна, нещо почна да се променя. Една от редакторките във вестника роди и излезе в отпуск и ме взеха на работа като завеждащ стратегическия, но безинтересен за самоковската интелигенция отдел „Икономика и селско стопанство“.

От падането на Живков беше минала половин година. Но „Самоковска комуна“ все така беше орган на общинския комитет на БКП, на ГС на БПС (сегашното КНСБ) и на още нещо.

И както си му е редът, всеки понеделник главната редакторка ходеше на „планьорка“, „оперативка“ при първия секретар на Партията. Да не стане грешка.

По заместителство и аз ходих два-три пъти. Видях, че за тези журналисти, самоковските, отъркването о властимащите беше доста по-важно, отколкото истинската работа. 4-5 години по-късно се преместих в София и установих, че софийските журналисти по нищо не се различават от самоковските. И обратното.

Сетих се за всичко това покрай т.нар. скандал с министъра на културата и водещия на телевизионно предаване за културата.

Министърът назначил щерката на водещия в българския културен център в Лондон. А пък водещия кани хора в предаването, които плюят министъра.

Ако кой да е човек е помогнал на друг човек и другият човек участва в някакъв вид атака срещу първия, каква би била реакцията. Човешко, твърде човешко.

Както и всичко останало, българската журналистика беше дълбоко повредена от комунизма. Тя се срасна с властта, с комунистическата власт, със сегашната власт. Нищо не се е променило и днес.

Ние продължаваме да бъдем на каишка при властта, да се отъркваме о нея. Затова и народът, както казваше Вапцаров, с нас е на „Вие“. И ние с него.

Народът ни мрази не по-малко, отколкото мрази властта. За него ние сме едно и също.

Тези, които не искат да са едно и също, обикалят като „глуи кучки“ по софийските улици, както казват по нашия край. Няма работа за тях.

Макар да не съм в положение да давам съвети, искам да кажа на по-младите колеги. Не гледайте от нас. Това, което ние правим, не е журналистика. Доколкото е възможно, не се продавайте. Не се огъвайте. Не искайте услуги, това е твърдо скъпо.

Ние се провалихме. Вие имате шанс. Все още.

Извинявайте, другарю Рашидов. Повече няма да правим така.