Как Путин надхитри Запада и стъпи на Атлантическото крайбрежие

Едно от последствията от руската намеса в Сирия е осигуряването на постоянен достъп на руския флот до Средиземно море, пише Бернар Люган във френското издание Liberte Politique. Успехът на тази политика, претърпяла неуспех и при царизма, и по времето на СССР, изисква опорни точки.

Затова след Сирия и сближаването с Египет, Путин гледа сега към Либия и дълбоководното пристанище Тобрук в Киренайка и затова подкрепя генерал Хафтар.

Но президентът на Русия е още по-прозорлив. Поддържайки Мароко по въпроса за Западна Сахара, той вече се готви да излезе на Атлантическия океан. В отгово кастратите от „Орсе“ (френското външно министерство) мълчат, пише авторът.

От Крим до Мароко тази руска политика, която променя съотношението на силите в Средиземноморието, беше проведена в седем стъпки за по-малко от 3 години.

Етап 1: Присъединяването на Крим

През февруари 2014, връщайки Крим в Русия, Путин положи основите на новата си средиземнорска политика. Заради историческата си неграмотност и идеологически заблуждения европейците не схванаха мащаба на събитието. Връщането на Крим и превръщането на Севастопол в непристъпна крепост беше само подготовка за средиземноморския план.

Етап 2: Спасяването на Сирия

Осигурявайки тила си в Крим, Русия пристъпи към втората фаза – укрепването на военните бади в Тартус и Латакия, като за целта се намеси в Сирия в подкрепа на Асад. Целта беше постигната през октомври 2015.

Етап 3: Реална политика с Турция

Свалянето на руския самолет на 27 октомври 2015 позволи на Путин така да заплаши турския президент Ердоган, че той да разбере, че е по-добре да има добри отношения с влиятелния си съсед вместо да го провокира. В същото време американските съюзници поддържаха кюрдските сепаратисти и приютяваха смъртния враг на режима Фетхулах Гюлен.  

Резултатът беше възстановаване на сътрудничеството между Москва и Анкара и свободно преминаване на руските военни кораби през проливите, което окончателно отслабва позициите на НАТО.

Етап 4: Египет се отказва от съюзи

Разширяването на периметъра на руската отбрана стигна и до Египет чрез сближаването между генерал ас-Сиси и сирийския Башар Асад

Това също беше проспано от европейците. Египет, който е икономически зависим от Саудитска Арабия, кръвен враг на Асад, поддържаше в Съвета за сигурност руската позиция за Сирия и отказа да прати свои войски в Йемен.

В същото време Москва се опитва да сдобри Египет с Иран и с Турция, отбелязва Люган.

Знак за завръщането на Москва в Египет стана и участието на руски десантчици в общи военни маневри с руската армия през октомври 2016, недалеч от района в Либия, контролиран от генерал Хафтар.

Етап 5: Подкрепа за генерал Хафтар в Либия

Сблъсквайки се с хаоса в Либия, ООН и ЕС не пожелаха да видят реалността и създадоха привидност за ред около фантомното правителство на националното единство, подкрепяно от ислямисти.

На фона на тази примитивна политика Русия разработи реалистичен план, основан на достоверни данни за съотношението на силите.

Планът беше завърше при посещението на генерал Хафтар в Москва на 27-28 ноември 2016, когато Путин изрази подкрепата си за човека, с когото ЕС отказва да разговаря.

Генерал Хафтар разполага с единствената реална армия в Либия и контролира 85 % от нефтените запаси, 70 % от газовите, пет от шестте нефтохранилища и четири от петте петролни рафинерии. Под негов контрол са и всички кораби за износ на нефт.

Той има подкрепата на местните племена и на поддръжниците на Кадафи.

При подкрепата на Русия пред генерала се отварят три възможности.

1) Да се опита да завоюва цяла Либия.

2) Може да установи контрол върху Киренайка и така Либия да бъде фактически разделена. Това ще отвори пред ислямистите в другите части на страната неподозирани възможности.

3) Да провъзгласи национално правителство, но преди това трябва да се справи с другите въоръжени групировки.

Етап 6: Алжир или Мароко?

Руските стратези са разработили алжирски вариант за военна база в Мерс-ел-Кебир. Тази възможност може да се счита за пропаднала по две причини. Първата е  нежеланието на Алжир да предостави базата. Втората причина е, че Средиземно море е затворено и достъпът през него минава през Проливите, а от Средиземно море в Атлантическия океан се излиза през Гибралтар. Това изисква гаранция за свободно преминаване през протоците.

При това положение Мароко се появи като идеален партньор, тъй като контролира южния бряг на Гибралтар. Освен това разполага с огромно атлантическо крайбрежие.

Етап 7: Подкрепа за Мароко

За Мароко въпросът за Западна Сахара не подлежи на обсъждане. На 15 март 2016 по време на посещението на краля Мохамед VI в Русия Кремъл подтверси, че зачита мароканската позиция за Западна Сахара.

Заедно с това Москва даде да се разбере, че оттегля подкрепата си за фронта „Полисарио“, който се бори за независимост на Западна Сахара.

По този начин Москва си отвори пътя и към Атлантическия океан, пише още Бернар Люган.