Честно казано - „Българите отсам и оттатък терминала” - малката проповед от еп. 133 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Наложи ми се да пътувам семейно до Милано миналата седмица. От 29-и септември Италия е сред страните от „зелената зона“, наред с Дания, Испания, Малта, Чехия, Унгария и още няколко, в които пандемията от КОВИД-19 се смята за приключила. Около 80% от населението в тези държави е ваксинирано. Смъртността е сведена до минимум. Още при чекирането за самолета на летището в София ни поискаха зелен сертификат от всички, пътуващи в различни западни посоки. Е, не видях някой да се разбунтува и да заплаши съответната самолетна компания със Съда за правата на човека в Страсбург. Никой не изкрещя „Смърт на фашизма! Долу Румен Радев! Оставка на здравния министър Кацаров! Да живеят професорите-спасители Балтов, Мутафчийски, Ангелов, ГЕРБ и светиня му Бойко Борисов! Не...“ Всички чинно си показаха сертификатите. Повечето от пътуващите бяха българи. Държаха се тихо и възпитано. Същинска идилия на фона на крясъците на жълтата пропаганда в София, че Кацаров е фашист и да си ходи заради въвеждането на „зелен сертификат“ за влизане в кръчми, фитнеси, кина, вместо налагане на пълен локдаун по причина на скочилата заболеваемост и смъртност сред масово неваксинираните в държавицата ни. Толкова много антифашисти се навъдиха у нас, че ако имаше как да се върне на власт Борисов, сто на сто щеше да възстанови званието „активен борец срещу фашизма“. Разбира се, заедно със съпътстващите облаги, както при соца се е полагало на всеки каскет с измислена партизанска биография, а днес на всеки чиновник с партийна книжка от ГЕРБ. На гербаджиите много им иде дОхаки да врещят и да злобеят срещу служебните министри на Радев. А тия пък, служебните министри горките, се чудят как с по-малко щети да се измъкнем от кризите, сътворени повсеместно от Бойковите калинки и от подлогите му, барабар с издънването на здравната система и на доверието на хората в хаотично налаганите антиковид мерки преди. Днес тези същите политически насекоми си позволяват да оприличават антиваксърското настървение, обхванало населението с порив към свободата, представете си! Сякаш до вчера не беше тъкмо управлението на Борисов сравнявано с диктатура, а джипката му с инструмент за прегазване на всякакво свободомислие и на здрав разум. А по-голямата част от населението си налягаше парцалите. Подобно извращаване на представата за свобода е присъщо на хора със стаени робски инстинкти и службогонски нагласи. Загадка е защо вътре в страната повечето българи се държат именно по този комплексарски начин, а по международните летища се превръщат в нормални граждани на света. Както наблюдавах онзи ден на терминала, една красива млада дама и спътникът й взеха, че ми подариха елегантен албум, „Тънката линия“ се казва, с малка пластика, с инсталации на американски художник. Но с красноречивия псевдоним „Рив Булгари“. Разгърнах лъскавата книга, за да установя, че този недотам познат за мен артист се радва на гостоприемството на ред тежкарски медии и галерии в Щатите и в Европа. Там го наричат революционер в модерното изкуство, а родното му име се оказа Радослав Иванов и именно той беше мъжът с красивата жена, които ми подариха този албум. Трогнах се до сълзи. Запитах се дали прословутият скулптор и професор Минеков, издигнал се с толкоз пот до министър на културата, би могъл да подари някому такъв скъпарски каталог със свои култови творби на някакво летище, където хората с облекчение се отърсват от пандемичните и от политически фиксации в страната си. За да се убедят с очите си, че светът е убежище за талантливи българи, непризнати в родината си, но реализирани като пълноценни личности и свободни хора в странство. Рив Булгари и хубавата му спътница излъчваха свобода, себеуважение и достойнство. И то нито за миг не беше смутено от изискването да покажат зелен сертификат при чекирането си. Беше нещо толкова естествено, както и закупуването на билет за самолета. Гледката на тези двама души ме умиротвори, може би заради съвпадението с момента на измъкване от заразата на фалшивите новини и на хибридната пропаганда за риска от смърт или чипиране при ваксинирането срещу КОВИД. Тази зараза, която запокити България сред най-изостаналите в ментално отношение страни в Европа. На влизане в Италия също ни бе поискан валиден зелен сертификат, но после никъде, нито веднъж, нито в Милано, нито в околностите му. Писателят Димо Райков от Париж ме попита: „Ей, Люба, не ти ли пука от вируса, бе? Милано и областта Ломбардия най-тежко пострадаха от пандемията.“ Казах му: „Приятелю, тук вече зараза няма, градът диша свободно, маските са само в градския транспорт и в магазините, но повече като декоративен знак, че контролът все пак и все още не е излишен. Дори това, че край езерото Комо вече е вдигнат паметник, посветен на жертвите на пандемията от КОВИД и на лекарите, говори много за цената на новопридобитата свобода. Но говори много и за задълженията на паметта. Ще доживеем ли такъв паметник в София? Признавам ви, съмнявам се.