Честно казано - „Синдромът на изнасилвача“ - малката проповед от еп. 140 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Преди години ми се наложи да отида в следствието на „Г.М.Димитров“, за да взема интервю от един известен следовател. Днес вече не е между живите. Но съм го запомнила първо с това, че седеше в невероятно малък кабинет, заобиколен от десетки прашни папки, и... моля ви се, слушаше изтънчената музика от балета „Ромео и Жулиета“ на Сергей Прокофиев. На този фон... Във времената на върлуващата вече тогава мутро-чалга това ми се видя цяло чудо. А и не предполагах, че човек, който се рови в мерзостите на всякакви видове престъпност, е способен на подобно отстранение от гадостите на човешката природа. Второто, което ме изненада в хода на разговора, беше, че той по много рационален начин ми обясни смисъла на 10-те Божи заповеди. „Да се живее според тях... практично е“, каза ми той, „Практично. Не е просто въпрос на религиозност, а на умението да си в мир със себе си и със света и при това да останеш жив“. Следовател... Третото, което запомних, беше наблюдението му за рефлекса на престъпника да се отърси от вината си, като я прехвърли върху обекта на своето престъпление. Според следователя, най-бруталният изнасилвач обикновено обвинява жертвата си, че сама го е предизвикала, че го е подтикнала към похотливост. Това е мерзкият вариант на поговорката „крадецът вика дръжте крадеца“. За това се сетих днес, като гледах театрото с изслушването на културния министър Минеков по казуса с вестник „Труд“, и то в първия ден на новия парламент. Видя ми се загуба на ценно парламентарно време, за да получат ГЕРБ шанса да се преродят в обвинители на потърпевшите от собствения им властови разврат, включително и в областта на медиите. Надървили се, с извинение, в защита на свободата на словото, сякаш не са я превърнали в заложница на пропагандните си мераци през 12-те години на игрички и на гаври с достойнството на журналистиката. Истеризират, късат копчета, уж за убийството на най-стария ежедневник в България. Но всъщност, за да се проблекат набързо в маскарадните костюмите на някаква благочестива опозиция. Приписват и на обслужващия ги до вчера вестник „Труд“ някаква гражданска беззащитност и непримиримост с конформизма. Громят министъра Минеков със страстта на древногръцки богини на отмъщението затова, че всъщност извадил наяве една бакалска сделка - сделка между една квазидемократична власт и една квазинезависима медия. Придават на Минеков историческа значимост с твърдението, че бил първият културен министър в родната история, който изпратил полицаи да затварят редакция и да тормозят журналисти. Забравяйки собствените си подвизи в репресиите над неудобни медии и хора. А всъщност Минеков е поискал нещо елементарно от гледна точка на всеки ощетен наемодател: културното министерство да вземе да си върне един полузаконно окупиран от частна фирма имот, която при това го е преотдала на друга фирма. А това, че тя е издател на вестник, не я прави недосегаема пред Темида, което пък съдът вече е доказал. Нелепото в този измъчен парламентарен сюжет беше, че на свободата на словото отново бе отредена ролята на смокиново листо за прикритие на срамни намерения, амбиции и сметки. Той самият Минеков извади театрални дарби с реч, аранжирана като протестна площадна оратория, в стил „а вие защо биете негрите?“. Това придаде още излишна патетика на дебат, който всъщност се свежда до отношенията на държавата с неизряден наемател. И ако в такъв спор изобщо има място за размисли относно медийната свобода, то е за начините, по които тя може да бъде заменена със свирки и други неприлични секс-услуги към властта срещу търговски преимущества, предоставени от нея на частна медия, отдавна загубила статута си на независима. А оттам и честта си. Такъв е типичният случай с вестник „Труд“, който много преди да изреве по Блъсковски, че го „убиват“ се сдоби с прякора „Труп“. Най-вече заради мъртвата хватка на властта върху съдържанието му срещу парични облаги и изгоди. Но в редичката зад него се оказаха немалко подобни и електронни медии, пречупени, прекупени, опитомени и наведени. За сметка на непокорните им посестрими и неколцината журналисти, които бяха елиминирани и удавени в блатото на пазарния произвол и на политическата бруталност. И всичко това се разиграва на фона на Делян Пеевски на първия ред в Парламента, до Йордан Цонев, наречен „Ментата“, и никой от разпалените оратори не се сети да го попита лично дали той не се чувства един от виновниците за това дереджето на медиите да е толкова жалко. И че вестник „Труд“ беше превърнат в ужасна трибуна на неговия собствен адвокат с неговите опорки под псевдоним, разбира се. А пък едноличният похват на Борисов в упражняването на неговата премиерска потентност придаде онзи грозен оттенък на бабаитско издевателство над всяко инакомислието и над инакомислещите в медиите. Всичко това доведе до тяхното смачкване и обезличаване, и до обидното сравненение на журналистиката с „мисирка“. И най-вече до изнасилването на самото понятие „свобода на словото“, което беше вменено, представете си, като вина и отговорност на самите медии. Александър Симов от БСП неволно препотвърди в надвикването в парламента днес прозренията на стария следовател за природата на изнасилвача, който приписва собствените си грехове на жертвите си. И тази илюстрация на псевдоопозиционно заиграване с подлостта бе може би единствената полза от първия похарчен ден в новото Народно събрание.