Честно казано - „Лечебница за путинофили“ - малката проповед от еп. 155 на „Честно казано с Люба Кулезич”

„Путин ще загуби тази война, но за да спечели в дългосрочен план, България трябва да отвори лечебница за путинофили. В менюто - бром и американски филми до гроб“. Това е написал онзи ден разследващият журналист, колегата Атанас Чобанов. Стана ми смешно, признавам си, макар че на никой човек в България, който отказва да размени местата на доброто и злото, хич не му е до смях. Защото е война. Мръсна и подла война, започната от Путин не просто, за да прегази Украйна. Не само, за да засити чудовищния си глад за световно господство, измамно наречено „Руски свят“. А за да достигне до сърцето на всеки един от нас, да го прониже, да занули човека в него, в името на интереса, бил той балкански, бил месиански, халваджийски, бозаджийски, евразийски.. все тая! В крайна сметка, канибалска е целта. Като самата война. Тя не е фон, а фронт за нас българите: между задунайската ни участ и мечтата ни за някакво европейско достойнство. Войната не е между Русия и Украйна, както и да се дерат гунчевиците, копейкиновците, корнелианците и всички истерясали кремълски проксита, внедрени на територията. Войната е между болните мозъци и здравите по душа и по свяст, между путинофилите и между нормалните, между психопатията и разума, между политическия садомазохизъм и съчувствието към невинните жени и деца, превърнати в заложници на една отмъстителна диктатура и реваншистка идеология. И ако на депутатите в нашия парламент все още не им е ясно, та все се увъртат и консултират на чия страна да застане България, нека да им го кажа от личен опит - във война сме. Помежду си сме във война. Путинофилията е готова да бие буквално. Тя стреля с омраза по несъгласните. Путинофилията се оказа наркотикът на озлоблението, на комплексите за малоценност, новичокът, който се излива върху състраданието и солидарността с нападнатите, с бомбардираните, с жертвите. Огледайте се, ослушайте се. И ако край вас или в дома ви има путинофил, спасявайте се. Опасни са за психиката, защото са слепи от класовата си ненавист към независимите духом, към можещите, към превъзхождащите ги с ерудиция, с етика, с уважение към индивида за сметка на колективните заблуди и псевдопатроитичните пиянства. Психопатни структури. Фактите не могат да пробият конспиративните им мозъци. И откъде у нас се навъдиха толкова путинофили - това е въпрос, който наистина няма еднозначен отговор. Но той неизбежно ни води към корена на злото заедно с умопомрачителния факт, че търпим една от възловите улици на София например, да носи името на онзи руски дипломат граф Игнатиев, който е поощрил и аплодирал екзекуцията на Левски. Граф Игнатиев искал Апостолът на несбъднатата ни национална независимост да е мъртъв. И ние търпим... И това е само един от многото примери за менталните ни самоубийства през годините – много преди комунизма, по време на и след него. Така че, да – отново сме във война. Със самите себе си сме във война на фона на тлеещ планетарен конфликт. И воюваме с това, което някой (май Захари Карабашлиев) нарече робофилия. Робофилия, не русофилия, робофилия - склонност към самопредателство и към някаква овча боязън. И това са все диагнози на духа, на нашия, на българския дух, накичен от някои псевдопатриоти с тази неблагозвучна дума „българщинА“. Накичен така заради склонността им да тия лъжепатриоти да крият малодушието си с декоративни калпаци и байраци. Затова си мисля, че колегата Чобанов е прав. Когато Путин загуби тази война, а той ще я загуби, по същите причини, по които Хитлер загуби предишната, най-сетне има шанс в България да надделят нормалността, достойнството, човещината, разумът над поредната фашизоидна параноя под знака на путинофилията и злощастната буква Z, превърната в новата свастика. И тогава наистина вярвам, ще дойде време България да отвори лечебница за путинофили. Не знам дали бромът ще е достатъчен да укроти тяхната почти сексуална превъзбуда от диктатори с духовните размери на Путин. Но знам, че филми от типа на „Апокалипсис сега“ или „Полет над кукувиче гнездо“ ще им бъдат за урок до гроб. И не, няма да се мине без „Диктатора“ на Чаплин, защото Хитлер и Путлер са от една порода. А както казваше Радой Ралин: „Смехът слага кавички на всяка мнимост“.