Честно казано - „От Мариупол ще предава... Петър Волгин“ - малката проповед от еп. 157 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Имам конструктивно предложение към всички членове и членки на управителни, редакционни, програмни, обществени и прочее съвети на БНР и на БНТ, национални, централни или домсъвети, не на последно място към премъдрия Съвет за електронни медии и неговите пет медийни съветнички да вземат да решат практично, свободолюбиво и дипломатично най-парещия въпрос на нашето българско съвремие или безвремие (както ви се харесва). А също и на международното положение, особено в нервното състояние, в което се намира сега, понеже Путлер от Москва го заплаши с Трета световна война, а то горкото международно положение още се колебае дали това е истинска или фалшива новина. Но има една далеч по-важна дилема за решаване. И тя е: какво да се прави с Петър Волгин, колосът на свободното слово, който от години стърчи в държавния радиоефир с правото си на друга гледна точка. Упражняваше го с упорството на свещена крава, недосегаема за упрек или за критика. И някак оцеля. Какво че през това време дузина негови колеги бяха изхвърляни на улицата за правото да питат просто „КОЙ“, когато този КОЙ вилнееше из медиите, властта и политиката, докато ги обезкости съвсем. Но Волгин не спря да разцъфтява в държавната радиооранжерия с етикета на антиглобалист и консерватор, който се гаври с Европа на либерастите и провижда в Путин конструктора на нов световен ред. Така под знака на „другата гледна точка“ поредното му предаване се превърна в обратната страна на европейската идея. Дори на тъмната й страна. Защото тя страшно допадна на ченгета, агенти и криптокомунисти, обладани от месианския дух на Русия и от носталгията по Съветския съюз, естествено... Така легитимиран като борец за свободата на словото на държавна заплата, Волгин изигра ролята и на боец на тихия фронт в информационно-хибридната война на Путин, която нанесе маса поразии на западния демократичен свят. Но маските се срутиха сега - с конвенционалния военен удар на Русия срещу Украйна. И така влезе в сила 14-а глава от българския Наказателен кодекс, озаглавена „Престъпления срещу човечеството и мира“. Правото на друга гледна точка се превърна в съучастие с агресия, с военни престъпления, с мародерство, с етническо прочистване. Русофилията се изроди в путинофилия, а путинофилията с ескалацията на руската ядрена заплаха срещу Запада вече се очертава като криминално деяние, сравнимо с хитлеризма. И тук монументалният профил на свободомислещия Волгин започна да се спихва до най-старомоден високоговорител на кремълската пропаганда за жалост. Оперна прима Александрина Пендачанска най-сетне не издържа на това неприлично саморазголване и напусна с трясък обществения съвет на БНР. Защо чак сега, не знам? Друг е въпросът каква му ролята на тоя обществен съвет, освен на смокиново листо за управленска немощ. Явно е, че този модел дава фира в екстремни ситуации като тази опасна война на триста километра от България с нейните пробити системи за сигурност, включително и информационната такава. Но забележете, Пендачанска не поиска Волгин да бъде уволнен, наказан, обезглавен. Сама си тръгна, несъгласна името й да се асоциира с антиевропейския бяс, лансиран в националния ефир като мнение, различно от „генералната линия“, както се присмя публичното опълчение в защита на Волгин. Но аз досега не чух някой шеф да е поискал да му „подпали“ трудовата книжка. Напротив, наказват го със забележка. А самодивите от СЕМ така са се заинатили да му превържат раните и в уста да го целунат бърже, че в опита си да го произведат в юнак, сами се превръщат в законодателен проблем. Александрина Пендачанска с нейния вълшебен глас, с чужбинската й кариера, с неотстъпчивите й проевропейски позиции, дори с градското й лустро, което вбесява пейзанските мозъци, няма да пострада от подмятания, че щом е певица, не вдява от медии. Това е толкова тъпо и пролетарско заяждане, че само по себе си поставя под въпрос претенциите на медийни джуджета да моделират общественото мнение по путински модел. Скандалът ги експонира и няма как да заглъхне от само себе си. И затова се връщам на предложението си от началото. Не произвеждайте от Волгин мъченик. Не го уволнявайте, не го наказвайте, не го спирайте. Просто го командировайте като кореспондент на БНР на фронта в Украйна докато там вилнее войната. И с очите си да се убеди дали труповете мърдат и пушат цигари, дали масовите гробове са театрален реквизит, дали украинците обсрелват сами себе си, дали руските орки носят свобода или изнасилват жени и деца. Така има шанс да се превърне в кандидат за наградата „Св. Влас“ или за златна геройска звезда. Само да внимава някой богатир да не го обърка с еврогей, че тогава не ми се мисли. На война, все пак... като на война!