Пък един фейсбук храбрец написал днес: Искам догодина да ви честитя Деня на НЕЗАШИШИМОСТТА! Искаш, ама няма, остроумнико! Накъде без Шиши?! Шиши се превръща в наша национална съдба. Еталон, етикет, запазен знак. Той и държавата не спират да ни утешават, че са едно цяло и че това е в реда на нещата и „на ползу роду“. След разгрома на КТБ, след разграбването на активите й, след окупацията на медиите, след завладяването на прокуратурата, след посегателствата върху съда, върху опозицията, че какво повече от това?! „Когато казваме Шиши, разбираме България! Когато казваме България, разбираме Шиши!“ Като в онова паметно стихотворение на съветския стихотворец Маяковски: „Когато казваме Ленин, подразбираме Партията. Когато казваме Партията, подразбираме Ленин!“ Така се върти колелото на историята в тази част на света, където ветропоказателите непрекъснато сочат на изток. Все нещо трябва да подразбираме, когато всичко е ясно. Едно лице официално прилапва държавата, а шайката зад него споделя част от плячката с помощта на пропаганда и на репресии. Това е положението! Едни го наричат съветска власт, други народна власт, трети демокрация според както се извърти задникът на геополитиката. В крайна сметка обаче все става дума за „мафия“. Неслучайно все „мафия, мафия“ скандираме периодично пред Народното събрание още от края на соца до днес. Поскандираме, поскандираме… па спрем и се приберем. Имаше една епиграма на Трендафил Акациев за Десети ноември, която днес намирам за непреходна: Спях си в моя мек креват. То пък станало преврат. Тръгвайте, сестри и братя, да отидем на превратя. Става всеки от кревата и отива на преврата. Вика: „Слава на преврата!“и отново във кревата. Славна дата, светла дата: от кревата – на преврата, от преврата – във кревата.“После помпаме попареното самочувствие с празници като Деня на независимостта. Но вътрешно не ги признаваме. Щото както днес се провикна една колежка: „Ква независимост празнувате в една страна, окупирана от мафията?!“ Да си протестират работниците от оръжейните предприятия Дунарит и Емко. Били частни предприятия. Съдът се бил разпоредил. И какво от това? Държавата иска да ги национализира, а Шиши ще консумира. Скоро дори ще спрем да се дразним. Може и рожденият му ден, 28-и юли, да бъде обявен за неработен ден. С постановление на Министерския съвет. Е, тогава със сигурност най-сетне ще ни стане тотално все тая. Като на всеки национален празник. Когато управниците официално се кълнат пред знамената в едно, а ние си знаем, че на практика изповядват и вършат нещо съвсем друго.
„Държавата на Пеевски“ – проповед от рубриката „Машина на времето“, 22.09.2017 год.
Пък един фейсбук храбрец написал днес: Искам догодина да ви честитя Деня на НЕЗАШИШИМОСТТА! Искаш, ама няма, остроумнико! Накъде без Шиши?! Шиши се превръща в наша национална съдба. Еталон, етикет, запазен знак. Той и държавата не спират да ни утешават, че са едно цяло и че това е в реда на нещата и „на ползу роду“. След разгрома на КТБ, след разграбването на активите й, след окупацията на медиите, след завладяването на прокуратурата, след посегателствата върху съда, върху опозицията, че какво повече от това?! „Когато казваме Шиши, разбираме България! Когато казваме България, разбираме Шиши!“ Като в онова паметно стихотворение на съветския стихотворец Маяковски: „Когато казваме Ленин, подразбираме Партията. Когато казваме Партията, подразбираме Ленин!“ Така се върти колелото на историята в тази част на света, където ветропоказателите непрекъснато сочат на изток. Все нещо трябва да подразбираме, когато всичко е ясно. Едно лице официално прилапва държавата, а шайката зад него споделя част от плячката с помощта на пропаганда и на репресии. Това е положението! Едни го наричат съветска власт, други народна власт, трети демокрация според както се извърти задникът на геополитиката. В крайна сметка обаче все става дума за „мафия“. Неслучайно все „мафия, мафия“ скандираме периодично пред Народното събрание още от края на соца до днес. Поскандираме, поскандираме… па спрем и се приберем. Имаше една епиграма на Трендафил Акациев за Десети ноември, която днес намирам за непреходна: Спях си в моя мек креват. То пък станало преврат. Тръгвайте, сестри и братя, да отидем на превратя. Става всеки от кревата и отива на преврата. Вика: „Слава на преврата!“и отново във кревата. Славна дата, светла дата: от кревата – на преврата, от преврата – във кревата.“После помпаме попареното самочувствие с празници като Деня на независимостта. Но вътрешно не ги признаваме. Щото както днес се провикна една колежка: „Ква независимост празнувате в една страна, окупирана от мафията?!“ Да си протестират работниците от оръжейните предприятия Дунарит и Емко. Били частни предприятия. Съдът се бил разпоредил. И какво от това? Държавата иска да ги национализира, а Шиши ще консумира. Скоро дори ще спрем да се дразним. Може и рожденият му ден, 28-и юли, да бъде обявен за неработен ден. С постановление на Министерския съвет. Е, тогава със сигурност най-сетне ще ни стане тотално все тая. Като на всеки национален празник. Когато управниците официално се кълнат пред знамената в едно, а ние си знаем, че на практика изповядват и вършат нещо съвсем друго.