Честно казано - „Гориш, Дариткова!“ - малката проповед от еп. 93 на „Честно казано с Люба Кулезич”
Реших да се вмъкна в Народното събрание през стария служебен вход на „Дондуков“. Бях си осигурила временен пропуск чрез познат депутат, който не посмя да ми откаже. Но предпочитах да мина по-незбелязано отстрани. Заради КОВИД-а ли, защото беше рано ли, булевардът ми се видя пуст. Само дето на отсрещната страна, под колоните пред тежката врата на Министерския съвет ми се мярна, моля ви се, Натали Трифонова. Беше накипрена като плеймейтка, в същия магистрално секси вид, в който наперено съобщава времето по БТВ. Ха, казах си, какво прави тази синя птичка баш там, рано-рано и на показ, точно когато някакъв сайт развя клюката, че е най-новото гадже на Борисов. Пък че и сама се хвалела пред приятелки за похотливите есемеси, които й пращал премиерът, за джипа БМВ петица, който й е подарил, за креватните им изпълнения в онази същата спалня с кюлчетата и с пачките в чекмеджето. Пикантерията се разчу, но телевизията си затрая и не отреагира на компромата. Умълчаха се и „мисирките“, за някои от които се говори, че на свой ред са минали през гостоприемната премиерска спалня. Но сега явно работата е дебела, щом мацката съвсем ачик си стърчи пред Министерския съвет. Значи, викам си, Борисов се е отбил до кабинета си, където отдавна не е стъпвал. Онзи ден Севдето, ТВ-то изтри от Фейсбука му видеото с псувнята, която премиерът изпусна при поредния си набег с джипката сред народа. Но явно и народът вече не е на кеф, щом на Борисов му е дошло да споменава ядосан клетата народна майка. Както и да е, казах си тогава. Скандалите и без това валят всеки Божи ден на фона на вилнеещия вирус, както врякат жълтите официози. Хората се тресат от страх, здравната система изгърмя, пък аз съм тръгнала да се срещнам с Даниела Дариткова в Народното събрание, макар да нямах уговорка предварително. Защото бях сигурна, че ще ме отсвири. Нали вече е коскоджамити шефка на парламентарната група на ГЕРБ. Да не е луда да общува с журналисти-критикари, които искат Борисов да си ходи и смятат властта му за деградирала до тотален разпад и разврат на съвестта. Обаче бях решена да успея. Загърбих значи Натали и се натъкнах на охраната. Бяха двама. Разпознаха ме и любезно ме попитаха: „По каква работа, госпожо Кулезич?“ Кой знае защо изтърсих: „Отивам да управлявам!“. Отворих си с магнитната карта и влязох. Странно, но те не реагираха, дори ми сториха път. Пък аз тръгнах да търся кабинета на Дариткова. Хич не беше лесно да се оправя в този мавзолей на бившия соц. От лабиринтите му непоправимо лъхаше на мухъл. Затова и парламентарната ни демокрация, настанена в предишния Партиен дом, намирисва на развалено. Дариткова тъкмо беше влязла в кабинета си. Беше все още сама. Застина като ме видя. Казах й, че нямаме уговорка, но съм дошла да й задам един кардинален въпрос, но без да я записвам естествено. Тя каза студено: „Слушам“.
Размахах под носа й последния проект за поправки в Закона за здравето, публикуван на сайта на Парламента. Той беше внесен от ГЕРБ онзи ден тихомълком, по терлици, в деловодството на Народното събрание. Но хората още хал хабер си нямат каква секира им се готви. „Вие сте шеф на Здравната комисия, нали?“ Вече бях готова да избухна. „Поемате ли отговорност за поправката на чл. 61, ал.1? С нея, г-жо Дариткова, отменяте задължителната хоспитализация на заразени с КОВИД-19, както беше досега в закона, заедно със заразените от чума, от холера, от малария, от жълта треска, от антракс, от туберкулоза. Защо, за Бога, решихте да ликвидирате задължителното болнично лечение? Оставяте само задължителната изолация. Но не споменавате кой да реши дали един заразен с КОВИД се нуждае от кислород сега, веднага, понеже се задушава до смърт? С какви очи му отнемате правото да бъде лекуван в болница и го изпращате да мре вкъщи? За да си спасите административните задници ли? За да не могат хората да съдят болниците ли, когато им отказват прием, след като с часове като луди са обикаляли да търсят място? И ги пъдят като натрапници в хотел, докато те може би берат душа, а вие си измивате ръцете и ги хвърляте на кучетата? Давате ли си сметка, че узаконявате геноцид под претекст, че спасявате уж болниците от хаоса. А сами го създадохте и го създавате докато се мазните на Борисов и на менторите му. Давате ли си сметка, че сте лекар, бе г-жа Дариткова, но подбуждате съсловието към погазване на Хипократовата клетва? И че не можете да отмените с никакъв закон факта, че ще бъдете съдени за това? Ако не от българския съд, повярвайте ми, то от Международния наказателен съд в Хага, разбирате ли? Чували ли сте за правомощията на този съд да преследва престъпления срещу човека, срещу всякакви актове на геноцид?! Ето ви сигнала, преведен перфектно на английски, до неговия председател Чиле Ебое-Осуджи от Нигерия. Все ще стигне до него този сигнал, ще стигне до когото трябва. Горите, Дариткова!“
Но тя ме погледна отегчено. Помислих, че ще извика охраната. Обаче ми обърна гръб напълно невъзмутено и някак си сковано тръгна към бюрото си. Аз ужасена обаче, видях на гърба на тази жена четири черни дупки. От тях излизаха някакви стоманени конци, закачени високо на тавана. Невидима сила ги дърпаше, задвижваше ги. Дариткова не беше човек, беше кукла! Стана ми страшно, изкрещях и се събудих. Събудих се, видях недописаното писмо до Чиле Ебое-Осуджи да излита през отворения прозорец. „Честно казано“ започва...