За А група, Лудогорец и Перник

Да си част от българската А група, понякога си е чиста проба мазохизъм. Това го знаят повечето фенове на отборите от родното първонство. Но всички те, подвластни на старата пернишка поговорка – „Бият ли те, налитай“ - всяка събота и неделя ходят отново на стадиона на любимия си отбор, въпреки че е загубил предишния мач от далеч по-слаб съперник. В българския футбол всичко ми напомня на една рулетка в казино – едни хора въртят едни пари, други си плащат, за да получат морално удоволетворение и тръпка от моментната ситуация, и накрая пак си тръгват с празни джобове и скъсани сърца от стадиона – не, не, не е грешка – празни джобове и скъсани сърца, получили поредната порция камъни в сърцето и артмия в бъбреците, защото пак са останали излъгани от родната продукция. Въпреки грешките и усмивките, които предизвикват мойте думи, защото всички знаем, че аксиомата може да звучи много по-вярно - „скъсани джобове, празни сърца, камъни в бъбреците и аритмия в сърцето“, до там ни докараха любимите клубове, че вече объркахме пословичните и медицински твърдения. Но родният запалянко продължава да бъде болен и то не от споменатите по-горе симптоми, а от една болест, която наричаме „мазохизъм“ - те ни бият, ама ние пак налитаме, така де, да си припомним великата пернишка мисъл.

Това го знаят най-добре, тази година феновете на вековния Левски, който изживя най-неудачната си година в своето развитие – в годината на юбилея, юбилейно загуби 6 пъти от ЦСКА и остави „вековни“ размисли в сините глави сред фенове и журналисти.

Червените пък започнаха толкова неуверено от към организация и финанси, че чак просеха пари от редовите си фенове, които отделяха от залъка си, за да може Александър Томов да се успокои и да каже, че пак той е бил причината, за големите успехи на ЦСКА в най-трудното време за държавата.

За Ловчанлии можем да кажем само, че големите проблеми на собственика им Гриша Ганчев в бизнеса на страната и връзката му с банкера, който се установи в Белград, оставиха на заден план „отрочето“ му Литекс. Само че, засадените жита, сега бяха пожънати от ръководството. Изградената школа и работещите треньори край моста над река Осъм, докараха Литекс до тройката и бронзовите медали. Дори в началото на пролетта, оранжевите бяха претенденти за титлата, но направиха серия от половин дузина мачове без победа и това ги отдалечи от върха, което се случи именно по време на плейофите.

В Пловдив пък, едни затваряха банки, а други си търсеха треньори. Така финалът за Купата е едно малко удоволетворение за феновете на „канарчетата“, които бяха изоставени от своя покровител и се превърнаха отново в отбор, воден само от любов и без пари. За Локомотив нещата са още по-тежки, защото там я карат само на самата любов отдавна.

Така стигаме до единствената „бяла“ лястовица в родното първенство – и то не само лястовица, а направо орел, и то от ония, от най-големите и грабливи птици, които ограбиха всичко в нашето първенство – шампион и носител на Купата. А и най-вече, отбор, постигнал огромни успехи за времето си, уникално представяне в Лига Европа и влизане в Шампионската лига. Така Лудогорец, подлуди от кеф феновете си, независимо от техния произход, начина им на хранене и любовта към някои месни продукти, или просто дошли да се полюбуват на Играта и най-големите от Европа. Да, Лудогорец докосна сърцата ни, на едни с вълнение и любов, на други със завист и омраза, но фактите са си факти и когато и те говорят, дори и Киро Домусчиев мълчи.

Родната кауза – Лудогорец в Европа и „всички българи са от Лудогорец, но не всички „лудогорци“ са българи, отново раздели Дръжавата на „свои“ и „чужди“, но ако оставим долните страсти, завист и омраза на заден план, можем само да се съгласим с едно – в този отбор играят страхотни футболисти – не треньори, не ръководство, а футболисти и то такива, които могат да се подвизават в половината отбори от Европа в далеч по-развити страни от нашата. Да започнем със „съседа“ ни Моци, който не само е тактически грамотен, но притежава оново качество, което ние българите, много обичаме – да се раздаваш. Маже да не можеш като Роналдо, може да не си интелигентен като Зидан, но да се раздаваш, а Моци, поне си е балканско чедо, знае как да го прави. Накара знайни и незнайни фенове да тръпнат и крещят от кеф, когато елеминира самата Стяуа на прага на Шампионската лига. Защото, какво са успехите в А група, след като не се покажеш по Европата. Пред Моци са хора като Марселиньо и Вандерсон, дошли от далечна Бразилия. В повечето случаи казваме, че у нас не може да дойде класен бразилец... „Да ама не.“ - както казва култовият журналист Петко Бочаров. В Лудогорец дойдоха атакуващите полузащитници Марселиньо и Вандерсон, както и защитникът Жуниор Кайсара и нападателят Жуниньо Кишада. Те, четиримата, доказаха, че Бразилия е необятна страна на таланти, и в джунглите край Амазонка, и на плажовете на Рио да Жанейро, и курортите край Форианаполис, там винаги ще се крият нешлифовани диаманти, достойни да защитят класата на своите бащи Пеле и Гаринча. А като сложим край карето бразилци – португалеца Фабио Ешпиньо, испанеца Дани Абало, човекът от Суринам Мисиджан и славният словенец Безяк, и накрая добавим най-стойностните българи за момента – Терзиев, Дяков, Минев, Златински и Мишо Александров и вратарят Стоянов – то това вече „не е отбор, а желязо.“ И това го изпитаха на гърба си останалите отбори от А група – Левски, ЦСКА, Литекс и т.н., както и Ботев Пд във финала за Купата и Суперкупата на Бълргария.

В края ще завършим по философски – А група ще я има и с „черно“, и с „бяло“ тото, защото колкото и да я плюем, пак ще си я обичаме, защото си е наша – добра, лоша, но наша. И пак ще ходим по стадионите да страдаме и да псуваме, защото това ни се отдава – да ни бият и пак да налитаме, както би казал култовият перничанин.