Преди дни министърката на туризма рече, че е вярно, че на гръцките плажове не искат пари за чадъри и шезлонги, но на българските се предлагали повече екстри. След стрелбата в Слънчев бряг в сряда вечерта това вече не звучи смешно. Звучи зловещо.
Българските властници си живеят в собствен свят. В него България е задминала Гърция като стандарт, преборила е корупцията повече, отколкото Румъния, отличник е в усвояването на еврофондовете, охранява границата по шенгенски и е стабилна, та стабилна.
Според мен най-важният въпрос е дали си вярват. Щото ако си и вярват, положението е наистина страшно.
Не всичко в България е черно. Но сме и далеч от бялото. Във всеки случай при всичко, което става, фанфарното самохвалене е най-малкото неуместно.
Ако властта продължава да настоява, че се справя прекрасно, един хубав ден реалността ще я удари челно.
В тази реалност два милиона пенсионери са принудени да живеят със 150 евро на месец, бандитите са по-силни от полицията и често двете сили си работят в кооперация, болниците са се превърнали преди всичко в машини за пари, корупцията е повсеместна. Бедността става неотменима характеристика на държавата. Дотам, че когато пишат за България, чуждите медии вече почти автоматично добавят „най-бедната страна в Европейския съюз“.
Между властта и една относитетелно тънка прилежаща ѝ прослойка, от една страна, и огромна част от нацията от друга се отваря все по-голяма дупка. По парадоксален начин четвърт век по-късно социализмът се е възпроизвел отново. Телевизорът ни убеждава, че животът е прекрасен.
А животът опровергава телевизора.
Комунизмът рухна и защото разминаването между живота на хората и описваното от пропагандата стана такова, че вече двата свята нямаха нищо общо.
Натам вървим и сега.
