За древните българи това е бил най-важният ден в годината. Денят на зимното слънцестоене е празнуван от нашите предци като ден на раждането на Млада бога, раждането на новото Слънце, Млад ден, Нов ден.
С други думи, на този ден нашите прадеди са отбелязвали настъпването на Новата година.
Еднажден е Нулевият ден в прабългарския календар – най-стария, най-точния и гениален календар в света.
За старите българи годината е започвала в най-късия ден според древния български календар – това е зимното слънцестоене.
Този ден не е участвал в никой месец и не е включван в никоя седмица, тоест това е бил ден за празнуване, уникален ден, нулев ден. Наричал се е Ени Алем, по-късно – Енинден, или Еднажден.
Това сочат редица изследвания на Института по древни цивилизации на Лабораторията по археогеофизика на СУ, представени от доц. д-р Явор Шопов.
Този нулев, или единствен, ден е бил първият ден от Новата година, или раждането на новото Слънце.
Най-големият проблем в съвременните календарни системи е 365-ият ден.
Това е така, защото разпределени по обичайния начин на тримесечия, дните в годината не се делят без остатък, а винаги се получава остатък от 0.25 дни на всяко тримесечие, които са 4 в годината.
Останалите 364 дни на обикновената (невисокосна) година са били разделени на четири еднакви тримесечия по 91 дни, като първият месец е бил от 31 дни, а следващите два са били по 30 дни.
Това е позволявало годината, както и всеки сезон, да започва винаги в неделя – началото на прабългарската седмица.
Така определена дата се е падала винаги в един и същи ден от седмицата, независимо от годината. Във високосна година прабългарите са вкарвали още един ден за „празнуване“.
Тогава денят на лятното слънцестоене също е бил броен за нулев.
В резултат на прецесията на равноденствията денят на зимното слънцестоене за прабългарите се отмества спрямо сегашния Григориански календар с един ден на всеки 58,32 години, което ще рече, че в началото на прабългарския календар Нова година е била на 29 април по сегашния календар.
Тоест за цялото време на съществуването на този календар новата година се е изместила със 131 дни.
След 5500 години този ден ще бъде 22 септември. След 1100 години ще бъде 21 юни.
Поради своята уникална точност и простота прабългарският календар е бил предложен за световен календар от ЮНЕСКО през 70-те години на ХХ век, когато е признат и за най-точният в света.
Календарът на древните българи е най-древното свидетелство за съществуването на българския народ.
Има различни хипотези за годината на неговото създаване (или на въвеждането му). Съществуват също няколко версии за древния български календар и една от тях е, че той е лунен и че прилича много на китайския календар, но археологическите и историческите данни показват, че той е изцяло слънчев.
Състоял се е от два основни елемента – годишен календар и група от 12 поредни години, които били обединени в един 12-годишен цикъл.
Според някои изследователи дванайсетгодишният календарен цикъл се основава на 12-годишния орбитален период на планетата Юпитер, която прави една орбитална обиколка около Слънцето за близо 12 земни години.
Кой е Сурва?
Сурва е богът Слънце, който се ражда в най-късия ден на годината, казва доц. Шопов: „Сурва Бога се роди, мамо, млада Бога“, се пее в сурвакарските песни.
Ражда се богът Слънце, новото Слънце, което започва да нараства, тоест от този ден денят започва да расте.
Такава е била представата на прабългарите и тя в момента е пренесена към новата година, само че по християнския календар.
„Сур“ или „Сурва“ на хинди означава „Господ, Бог, Слънце“, на урду означава „нагрят до червено“, а в българските песни „сур“ се среща като „ярък, светъл“ (например „сур елен“).
„Сур“ и „сур-ва“ означава „осветител“ – тоест това е Слънцето, което осветява земята. Суря ламя пък в българския фолклор е ламята, която изяжда Слънцето по време на слънчево затъмнение.
Преди Освобождението българите са знаели, че Сурва е бог на годините (т.е. на календара), както е писал Добри Войников (1879) в първия учебник по история за българските училища след Освобождението (Шопов, 2016).
По това време той е бил наричан „Суръ“, подобно на името на слънчевия бог – Суря (чете се Сурьа) на санскрит, на който са написани ведите в Индия.