Той е роден на 18 юли 1837г. в гр. Карлово, в семейството на Иван и Гина Кунчеви, баща му починал рано.
Васил учил в градското училище, а после и в Стара Загора.
Неговият вуйчо – архимандрит Василий, го праща в училище за свещеници в Пловдив.
В 1858 г. се замонашва под името Игнатий.
През 1861 г. се отказва от духовна кариера, но остава „мирски дякон“ и отива доброволец в Белград, където Георги Стойков Раковски свиква Първата българска легия.
След легията се връща в Пловдив.
Арестуван е временно, след което учителства по селата.
През 1866 г. емигрира във Влашко (дн. Румъния).
Прекосява България като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която със сражения за 99 дни си пробива път до Сърбия.
Там изкарва подофицерския курс на Втората българска легия и след тежко боледуване отново се озовава във Влашко.
В странстванията си Левски срещал много хора, слушал техните настроения, спорел и постепенно формирал своята идея в служба на родината.
Искал българите да се освободят сами, без чужда помощ с всенародно въстание подготвено от комитетска мрежа.
Така Левски тръгва като апостол сред народа, да проповядва една нова вяра, в която самият той твърдо вече вярвал – чиста и свята република.
От 1869 до 1872 г., в обиколките си из българско, постепенно изплел мрежата на Вътрешната революционна организация. В революционните комитети по градове и села привличал най-будните, смелите и верни на каузата българи.
След като изградил мрежа от десетки комитети, името на Левски започнало да се шепне от ухо на ухо и се прочул сред сънародниците си със своята ловкост и съобразителност при избягването на клопките и затрудненията, заради властта, която го издирвала „под дърво и камък”.
Най-важни обаче са идеите на Апостола, а дейността му бележи връх в нашето националноосвободително движение.
Той нито веднъж не се отклонил от целта – за организиране на самостоятелно българско въстание, за въоръжена революция, предвождана от революционните комитети. Левски вярвал, че революцията ще успее само ако в редовете й участват най-заинтересованите българи.
Погледът на Апостола се простирал и по-далеч – в освободената българска държава той предвиждал да се създаде чиста и свята република, в която да господстват справедливостта и равенството на различните народности.
Левски обаче не доживява до избухването на Априлското въстание.
През 1872 г. е заловен и осъден на смърт, качен на бесилото на 18 февруари в София.
Съдебният процес срещу Васил Левски остава забулен в тайнственост.
За него не пише нито турската, нито световната преса.
Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин надвива властта на цяла империя със своята воля и вяра в народното дело.
Освен за процеса срещу Левски, енигма до днес остава и гробът му в София.
Има много версии и предположения, къде може да почиват костите на този велик българин, никой обаче не може да даде неоспоримо доказателство къде трябва да бъде издигнат негов надгробен паметник.
По-важното е, че Левски чрез заветите си живее в съзнанието на хората. 150 години след неговата гибел, по-точни от всякога звучат думите му:
„Нашето драгоценно Oтечество се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи”.
БНР
