Критиците на Джими Картър превърнаха името му в синоним на слабост заради кризата с иранските заложници. Но при всички положения той постигна големи успехи на световната сцена благодарение на съчетанието си от морализъм и старателна лична дипломация.
39-ият президент на Съединените щати, който почина на 100-годишна възраст на 29 декември, промени Близкия изток, като посредничи за сключването на споразуменията от Кемп Дейвид, които установиха траен и немислим някога мир между Израел и най-сериозния му противник по онова време – Египет.
Картър отново вложи чувство за справедливост и почти обсебващо внимание към детайлите, за да договори връщането на Панамския канал на Панама, като не се поддаде на фурора на американските консерватори.
В две решения с дълъг отзвук Картър последва Ричард Никсън, като призна комунистически Китай, и започна да въоръжава джихадистите в Афганистан, които се бориха срещу Съветския съюз, който ще се разпадне десетилетие по-късно.
На изборите през 1980 г. обаче Картър е победен от Роналд Рейгън, което в немалка степен се дължи на външната политика, след като религиозни хардлайнери свалят иранския шах и завземат персонала на американското посолство, чиито 444 дни в плен се излъчват всяка вечер по американската телевизия.
Картър нарежда да бъде прекратена спасителна мисия, при която 8 американски войници загиват при катастрофа с хеликоптер.
Попитан на пресконференция през 2015 г. за най-голямото си съжаление, Картър отговори: „Иска ми се да бях изпратил още един хеликоптер, за да вземем заложниците – и щяхме да ги спасим, а аз щях да бъда преизбран“.
Неуспехът в Иран води до нападки, че Картър е „слаб“ – образ, от който той трудно се отърсва, тъй като републиканците го превръщат в архетип на контраста на тяхната твърда външна политика.
Робърт Стронг, професор в университета „Вашингтон и Лий“, който написа книга за външната политика на Картър, заяви, че покойният президент е проявил неумение в областта на връзките с обществеността, като е позволил да му се лепне етикетът „слаб“.
„Хората, които работеха с Картър, казваха точно обратното – той беше упорит, яростно независим и всичко друго, но не и слаб“, каза Стронг.
Стронг каза, че Картър се е противопоставил на политическите си съветници и дори на съпругата си Розалин, като е настоявал бързо за изграждането на Панамския канал, убеден в несправедливостта на договора от 1903 г., който даваше на намесващите се Съединени щати зоната за вечни времена.
„Всеки президент казва: „Не ме интересува общественото мнение, наистина ще направя това, което е правилно“, каза Стронг.
„В повечето случаи, когато казват това, то не е вярно. В учудваща степен при Картър това беше вярно“, добави експертът.
Картър, благочестив християнин, обеща да издигне правата на човека след политиката на Никсън и Хенри Кисинджър.
Години след това той можеше да назове имената на политическите затворници, освободени след неговата намеса в делата им, и се гордееше, че е убедил Съветския съюз да позволи на хиляди еврейски граждани да емигрират.
Но вниманието към правата на човека се насочи към Иран, когато шахът Мохамед Реза Пахлави – съюзник на Запада, чието автократично управление с декрети доведе до икономическа и социална модернизация – се сблъска с нарастващо недоволство.
Збигнев Бжежински, по-яростният съветник по националната сигурност на Картър, смята, че шахът трябва да потуши протестите – модел, изпитан във времето в Близкия изток.
Държавният секретар Сайръс Ванс, който по-късно ще напусне в знак на несъгласие със злополучния полет с хеликоптер, иска реформи от страна на шаха.
Стюарт Айзенщат, главен съветник на Картър, признава, че е допуснал грешки по отношение на Иран, който президентът е нарекъл „остров на стабилността“ при посещението си в навечерието на Нова година малко повече от година преди революцията, която в крайна сметка накара шаха да избяга от страната.
Но Айзенщат заяви, че Картър не е могъл да знае колко много шахът е загубил подкрепата си или че ще умре от рак след няколко месеца.
„Това беше най-големият провал на разузнаването в американската история“, каза бившият съветник през 2018 г., когато представи книга, в която оценява Картър като успешен.
Бившият президент получава Нобелова награда за мир повече от две десетилетия след поражението си на изборите.
Центърът „Картър“, който той основава в родния си щат Джорджия, се бори за демокрацията и световното здравеопазване, наблюдавайки избори в десетки страни и практически изкоренявайки морския червей – болезнен инфекциозен паразит.
Картър също така пое рискове, които малцина други от неговия ранг биха поели. През 1994 г. той направи знаменателно посещение в Северна Корея, което помогна да се предотврати конфликт, и разгневи Израел, като попита дали отношението му към палестинците представлява „апартейд“.
Но обвиненията в слабост никога не отминаха.
През 2010 г. консервативният академик Уилям Ръсел Мийд в есе в списание Foreign Policy призова тогавашния президент Барак Обама да избягва „синдрома на Картър“, който той описа като „слабост и нерешителност“ и „непоследователност и обрати“.
Картър лично отговори в писмо, в което изброи постиженията в областта на споразуменията от Кемп Дейвид, Китай, Съветския съюз и правата на човека, като същевременно определи падането на иранския шах като „очевидно непредсказуемо“.
„Макар да е вярно, че по време на моето президентство не участвахме във военни действия, не смятам това за признак на слабост или повод за извинение“, пише той.
