На уебсайта на Правителството на Сърбия е публикуван призив на Сръбското министерство за човешки и малцинствени права и обществен диалог към гражданите от националните малцинства, „без притеснение“ да записват децата си в паралелките с обучение на майчин език в първи клас на основното училище за учебната 2025/2026г., и привеждат доводи от типа, че правото на образование на майчин език е гарантирано от Конституцията на Република Сърбия, Закона за защита на правата и свободите на националните малцинства и набора от други закони в сферата на образованието.
Внушението е, че за обучението на майчин език са отговорни родителите на децата, а не, примерно, училищните власти и държавата, която, Боже мой, няма нищо против и е осигурила всички условия! Същата държава от която са пропищели не само малцинствата, но и по-голяма част от сръбските граждани, особено учениците и студентите.
Този призив е публикуван в навечерието на официалното посещение на президента Вучич в София, където с всичкия си цинизъм и лицемерие, за пореден път ще се срещне с президента Радев и ще го убеждава, че Сърбия има най-либералното законодателство, с което са гарантирани човешките и малцинствени права, а това, че българите в Сърбия не искат да записват децата си в българските паралелки, си е техен вътрешен проблем!
„Притеснението“ на родителите на децата от малцинствата, идва не от Конституцията и законите на Сърбия, а от правовата несигурност в условията на един диктаторски режим, който вече няколко десетилетия води битка срещу собствените си граждани от малцинствен произход, в стремежа си да ги елиминира и да създаде етнически чиста държава в произволно начертаните граници на Велика Сърбия, които засичат дълбоко в териториите на съседните държави.
Истинското притеснение на родителите на децата от български произход идва и от опасността от разделение на децата на „български“ и „сръбски“ паралелки, които в междучасията си играят на „българи“ и „сърби“, на „Левски“ и „Цървена звезда“ и пр. „невинни“ игрички.
Притеснението идва от това, че процедурата по превеждането на учебниците от сръбски на български език и тяхното отпечатване продължава вече две десетилетия и още не е приключила. Притеснителна за национално осъзнатите родители е и непрекъснатата антибългарска пропаганда по сръбските медии под формата на честванията на „Сурдулишките мъченици“, „Топлишкото въстание“ и много други „чествания на годишнини на освобождение от българска фашистка окупация“.
Притеснителни са и „иконите на Сурдулишките мъченици“, които сръбските попове ни поднасят в Босилеградската черква, да се кръстим пред тях и да ги целуваме! Притеснително е, че докато в Сърбия се строят паметници с антибългарски послания, в Босилеград не може да се сложи една паметна плоча на невинните цивилни жертви избити от сръбският „герой“ Коста Печанац. Да не споменавам разрушаването на монументалния паметник на българският воин в царибродското гробище и много други.
Не по-малко притеснително е и да ти слушат телефона или да ти обискират колата, или офиса заради български книги.
Сръбското министерство за човешки и малцинствени права и обществен диалог нищо не казва дали и от това не трябва да се притесняваме, но ние имаме и много други причини за притеснение. Сръбските инвеститори така и не дойдоха в Босилеград да предложат работа и поминък на българското население, но затова пък изгониха българските инвеститори, които рискуваха да дойдат в Босилеград. Не и международните рудодобивни компании, които превърнаха девствено чистата околна среда в крематориум.
Ако Сърбия наистина имаше цивилизовано отношение към своите граждани от български произход, тя първо, нямаше да посегне на българският език, и второ, нямаше да посегне на икономиката и екологията в районите където живеят българи и да ги принуждава да напускат родните си краища.
Сегашните проблеми за националните малцинства, но и за сръбските граждани изобщо, идват именно от конфликта между консервативната националистическа идеология и съвременните граждански стремежи за свобода, демокрация и равноправие. От решението на този дълбок вътрешен конфликт, зависи дали Сърбия ще тръгне по пътя на съвременните европейски държави или с азиатска жестокост ще се затвори във собствения си „проклет двор“ от романа на Иво Андрич.
Това е горчивата истина, а всички останали призиви и изявления са за еднократна дневно-политическа употреба с цел печелене или загуба на ценно време.
Когато през 90-те години на миналия век отправяхме призиви в Босилеградските и Царибродските училища обучението да се провежда на майчин български език, управляващите комунисти намерили убежище в консервативния сръбски национализъм, ни обвиняваха във великобългарски национализъм и сепаратизъм. Днес, когато благодарение на тази великосръбска идеология, българското малцинство е почти унищожено, а заради него са обтегнати сръбско-българските отношения и е застрашено членството на Сърбия в ЕС, сръбското Министерство за човешки и малцинствени права и обществен диалог, преповтаря нашите призиви – записвайте децата си в училища на техния майчин език! И то точно по време на визитата на Вучич в София, когато отново трябва да се замажат очите на българските държавни представители.
Тия призиви са несъстоятелни, първо, защото не са искрени, и второ, защото са закъснели.
Не са искрени, защото докато Вучич се прегръща с българският президент, сръбските историци, учени и политици се опитват да подменят националната идентичност на българите в Сърбия със „сърбо-шопска“ идентичност, като едновременно с това се стремят да сатанизират българите и да преначертаят българо-сръбската граница дълбоко в българска територия.
Закъснели са, защото след три десетилетия прилагане на „двуезичният модел“ на обучение в Босилеградските и Царибродските училища, се образоваха нови поколения духовни бастарди с раздвоени личности – българи по произход, често пъти и с българско гражданство, но с леко развален сръбски език и дълбоко проникнала сръбска историческа памет в съзнанието! Малко е прекалено, точно от тях да се очаква да запишат децата си в българските паралелки. Както е прекалено и от „новокомпонираните“ българомразещи македонци, да признаят българския си произход. И на едните и на другите им предстои тежък духовен катарзис, но затова е необходима нова медийна, културна и училищна среда и не малко време.
Това няма как да стане при положение, че обществените нагласи в Сърбия, включително и на българите в Западните покрайнини, се формират под влиянието на „розовите“ сръбски телевизии с национално покритие, от които осъдени военно-престъпници денонощно провеждат проруска и антиевропейска, антибългарска, антиалбанска и антихърватска пропаганда.
Същото важи и за медиите и изданията на български език, които се финансират от Националния съвет на българското малцинство. Вестник „Ново Братство“ на всяка страница предлага по шест до осем снимки на вездесъщите кметове на Босилеград и Цариброд, а от скоро ни предлагат и чисто нови книги на сръбски език със „сърбо-шопско“ съдържание, в които се отрича българската ни идентичност!
Наистина ни втръсна нужда от лицемерни „призиви“ и „отзиви“. Нямаме нужда от лигави изказвания на пресконференции които се забравят на другия ден. Имаме нужда от конкретни политически действия, с които да се създадат нормални условия за живот, работа и свободно движение на хората в българските райони в Сърбия. Няма никакво значение какво се говори за нас на двустранните срещи в София и Белград, а какво действително се прави в Босилеград и Цариброд. І БГНЕС
––––-
Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”.