През 1990 Марио Варгас Льоса, може би най-известният перуанец по това време след футболната легенда Теофило Кубиляс (автор на победния гол срещу България в оня злощастен мач 2-3 на Световното в Мексико), се кандидатира за президент на Перу. Той още не беше спечелил Нобеловата награда (2010), но в Латинска Америка делеше мегдан с Маркес, Борхес, Кортасар и другите звезди на магическия реализъм.
Спомням си, че тогава на един митинг Марио Варгас Льоса се обърна към хората – Знаете ли кой е президент на Швейцария? Не знаете. И аз не знам. И швейцарците не знаят. Е това е демокрацията.
Льоса спечели доста гласове, но те не стигнаха. Перуанците избраха за президент Алберто Фухимори, син на японски имигранти. Сега Фухимори е затворник с общо 38 години присъди за незаконни арести, убийства и „присвояване“, както перуанският съд е решил да нарече кражбите.
Дъщерята на Фухимори тази година загуби с нищожна разлика президентските избори, макар да водеше с над 20 % след първия тур.
А Марио Варгас Льоса е на 80 години, жив и здрав е и продължава да изследва дълбините на човешката и политическата джунгла.
Сетих се за Льоса, понеже тия дни прочетох, че Реформаторският блок предложил на Георги Господинов да се кандидатира за президент. Той бил отказал. Не знам дали е истина.
Ако е истина, значи у реформаторите все пак е останала искрица разум.
Запознах се с Георги Господинов по време на престоя си в „Дневник“ и покрай Люба Русева. Пишеше седмични колонки и те имаха добър успех.
Но повече от тези понякога и чисто злободневни писания успех имаха неговите литуратурни работи. Книгите му са преведени на повече от 20 езика и продължават да се превеждат. В България също се продават добре и се четат.
Той е популярен човек, но рязко се отличава от менаджерията на славата, не е агресивен и е от малцината публични личности, които все още са в състояние да правят разлика между добро и зло.
Със сигурност е най-известният жив български писател както в България, така и в чужбина. Дори самото му кандидатиране за президент би излъчило позитивен сигнал към света и към нормалните българи. Би означавало, че българската политика не е запазена за мутри, манипулатори, кукли на мутри, далавераджии и агенти на чужди разузнавания.
Би означавало, че нормалните българи ще имат за кого да гласуват и ще имат кого да дадат за пример на децата си, че мисленето и четенето не са празни занимания.
Само че не вярвам да стане.
Първо, доколкото го познавам, едва ли ще се съгласи. И второ, ако се съгласи, глутницата ще го смачка.
Не знам дали си струва.
Но би било добре. За нас, за българите. За самия него не съм сигурен.
