Ако беше жив българският Джек Лондон, както наричаха писателят Тодор Велчев, щеше днес да навърши 80 г. Този мъж с уникална биография пишеше за човека от задния двор на живота, който носи своята тежка съдба безименен и неизвестен, опъва тежкия впряг. Тато, както го наричаха всички, започва писателския си път, когато е на 40 г., носи първите си разкази на Васил Попов в „Литературен фронт“, а той го приема за завършен писател. Първата му книга „Фантазия за белите шапки“ излиза през 1975г., а след години Сароян и Маркес ще четат разказите му. Следват „Формула 1“, „Лов на гърмящи змии“, „Стрелецо, прицел си“. Издадени са му 14 книги с разкази и новели. „Последният скок“ излиза посмъртно.
Тодор Велчев е един от основоположниците на културизма в България. През 2000г., когато е вече на 65, става републикански шампион по силов двубой за ветерани – дига 142.5 кг от лег . Бил е капитан на траулер трето поколение моряк – дядо му Велчо Минев е служил на кораба „Дръзки“.След това е редактор и драматург в БНТ, експерт в Съюза на българските командоси – това е малка част от житейската му биография. Но най-ярко ще остане присъствието му в българската литература.
„Щастието е състояние на духа“ – това е едно от последните послания на Тодор Велчев . И той до края на житейските си дни остана верен на принципите си – да се трогва от скръбта на непознатия, да пише за обикновения човек. Писателят Б.Беленски, както сам сподели, се счита за негов ученик и последовател. Но надеждата е, че духът на такива уникални личности като Тодор Велчев остава – в книгите му, в спомените на приятелите му. И когато такива хора си отидат този свят осиротява.
