„Горчивият хап на свободата“ – малката проповед от еп. 106 на „Честно казано с Люба Кулезич”

По протокол, приятели, трябва да ви честитя 3-ти март, обявен за национален празник на нашето гордо освобождение от турско робство преди 143 години. Но това е фиктивно освобождение, едно много трудно начало на живот без окови, трудно освобождение. Като договора за Сан Стефанска България, подписан от Великите сили… без българи! С нулево българско участие. И затова мисля, че е трагично това освобождение. Като всеки излъган национален блян за свобода. Свобода, но не като мартеница, която веднъж годишно си забождаш на ревера срещу уроки и лошотия. Не като политическо словоблудство, като разпасаност и загуба на срам в домогването до благинки по етжите на властта. Свобода, да! Но като конструкция на държавността, с индивидуалните й и колективни измерения, с икономическите й и социални приложения. Но патриотарското кресчендо на този ден вече непоносимо заглушава нашия разговор, несъстоял се до края, за разликата между подарената и отвоюваната свобода. Стигнахме дотам този празник да бъде поставен под възбрана от управниците, уж с медицински аргументи заради пандемията и заболеваемостта, която расте. Но на фона на предизборно отворените и претъпкани кръчми тези призиви звучат неприлично. Призивите на парламентарната шефка Караянчева особено: да се кротнем послушно в подножието на Шипка… и да си спестим размисли за белите петна в националната ни памет. Тези назидания са в синхрон, за съжаление, с вагиналния й прякор, който премиерът Борисов й лепна също като нелечима венерическа болест. И който прякор е обидно доказателство, че непрекъснато се проваляме като нация на най-трудните си уроци, по история и по настояще. Примерът с тазгодишния саботаж на управляващите ни властолюбци срещу Трети март е унизителен. Но не е единствен. Защото равносметките от Сан Стефанския провал са все още официален апокриф у нас. Не се изучават честно и трезво в училище жестоките последици за България от него. Орязването на територии от тялото на възкръсналата ни държава е вероломство. Националното разпарчетосване обаче е подлост с видими и до ден днешен резултати. Особено в разлома с Република Северна Македония, който тече в момента. Патетиката и недомлъвките за ролята на Русия в заверата от Сан Стефано обаче непрекъснато подменят суровата реалност на фактите. Дори най-дръзкото президентско говорене на Шипка избягва въпроса за цената на трите хиляди български опълченски саможертви, освен на руските и на финландските войници, в името на един изстрадан копнеж за свобода – свобода без ментори, свобода без геополитическо високомерие. Затова на нашия клет народ непрекъснато му вменяват да бъде признателен за една първоначална илюзия, подарена от пресметливи освободители с манталитет на завоеватели. Те и до днес я осребряват тази илюзия не само под формата на газопроводи и на мегаломански атомни централи. Но най-вече като монопол над нашата духовност, над духовността ни, над християнската ни чувствителност на нас, българите, снизходително поставяни в ролята на Троянски кон в крепостта на Европа с нейните изтъняващи ценности и разколебана мощ. Но още по-тъжна е отредената ни роля на „по-малък брат“, принуден да хитрува с вмененото му задължение до гроб да целува ръка за съмнителни подаяния. И да се навежда услужливо пред политически диктат, налаган и преди, и след промените с печата на историческата неизбежност. Затова ми е трудно да ви кажа „Честит празник“ точно днес, на 3-ти март. Защото честит значи да си щастлив. Но ние фигурираме в обсолютно всички проучвания на Евростат като най-нещастните в Европа. Писатели, антрополози, социолози, психолози откъде ли не се тълпят в Дания, за да изучават синдрома на прословутото датско щастие. Феноменът на пандемичното българско нещастие обаче, е много по-впечатляващ. И аз мисля, че ще заслужи Нобелова награда онзи, който посмее да го изследва честно, в корена му, в дълбочина, не като конформист, отпреди 3-ти март, но и след това. Обаче без да пропусне сегашните му идиотски КОВИД-превъплъщения, колективните психически поражения, масовото ни пропадане в невежество и нищета, извращенията на властта, безсрамните политически съвкупления с предсказуемо уродлив резултат на изборите, които ни дебнат като крадци в мрака. Ние много добре знаем, душата на България тлее, а живите парчета, откъснали се от нея се пилеят по света. Затова и празниците ни бият на панахиди. И не само с обесването на Левски, а и с днешния ден е така. Но ако поне веднъж посмеем да си признаем, че имаме обща вина за това, може би все още имаме шанс за глътка жива вода. „Честно казано“ започва…