„НЕ избори идат! Избор иде! Или народ – или мърша. “ Казвам ви, настръхнах като прочетох тези думи. Произнесъл ги е поетът и публицистът Кирил Кадийски в интервю за „Фрогнюз“ в отговор на въпрос за впечатленията му от предизборната кампания за парламентарните избори на 4-ти април. Впрочем, не знам дали точно ги е произнесъл, защото звучат наистина като съдбовен крясък. Съдбовен, колкото онзи прословут, самобичуващ рефрен на Дядо Славейков: „Не сме народ, не сме народ, а мърша, хора, дето нищо не щат да вършат…“. Страшно е, че този избор сега, на 4-ти април: „народ или мърша“ пак е надвиснал над главите ни точно така, както когато Славейков го е изплющял в лицата на българите. Било е през 1875-а – три години преди да се самозалъжат, че подарената свобода е възможна без себеотрицание, без обща цел, без идиотски ежби и крамоли помежду им, без навеждане пред силния на деня за сметка на личното и на националното достойнство. По парадокс съдбата на България е сходна сега. Уж държавата е в Европейския съюз, но е най-слабата в него. Компрометирана е от разпасала се, корумпирана, просташка политическа олигархия. Тя е сложила намордник на медиите, издигнала е подлизурството на пиедестал, купила си е прокурори, унизила е съдии, мутризирала е институциите, пробила е службите за сигурност, окрала е милиарди обществени средства и това се знае от всички. И най-страшното с днешна дата: от криви сметки и от некадърност бе изпусната от контрол пандемията от КОВИД-19. И елейните глупости за „българския модел“, който премиерът Борисов „разтягал и прибирал като ластик“ – все едно става дума за гащи върху шкембе – те не могат да заглушат смъртоносната статистика: обречена на гибел се оказа най-уязвимата част от обществото – хронично болните, възрастните – те мрат от липса на ваксини и на ефикасни медицински грижи. На този опустошителен фон народът изглежда деморализиран, упоен от лъжи, от долнопробни политически флиртове и от подаяния на дребно. Разколебан е да излъчи автентично свое представителство, което да се заеме да строи държавата отново, от руините на подменената и на опошлената демокрация. С култ към върховенството на закона, а не към кичозната персонификация на диктатор с тиквен прякор, в какъвто допусна да се изроди Борисов. Да, карикатурен образ, хилежът е повсеместен, но какво от това?! Всяка минута ни го натрапва истеричната му пропаганда на едноличен собственик на държавата с привидно човешко лице. Да, смеем се, но смехът ни прилича на предсмъртна гримаса. И друг път изборите са били гранична зона между политическото разпасване и политическата нормалност. Но този път сме на повратната точка, да знаете: дали ще ни бъде изобщо като нация в подредена държава, като общност от човешки индивиди, годни да изпълнят личното си съществуване със смисъл, с достойнство и със споделени морални правила. От другата страна на този избор е ужасяващата дума „мърша“, употребена от Славейков. Няма защо да ви обяснявам какво означава този символ на колективното тлеене. И защо на политическата върхушка, която кръжи над България от години, толкова й подхожда етикетът „лешояди“. Коронавирусът може и да ни пощади, но те ще ни довършат. И знаете ли, аз съм убедена, че можем да ги спрем само като плюем на страховете си и ги разгоним с гласовете си. Едно могъщо наше „КЪШ!“ – като излезем на 4-ти и гласуваме!
