Честно казано - „МОЧА падна, но Бай Тошо още не...“ - малката проповед от еп. 231 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Какво е Соломоново решение? Сещате ли се? То е същото като в практичната, доста колбасарска, българска пословица „И вълкът сит, и агнето цяло“, но с елементи на премъдра царственост и на магическа способност да се разговаря и с хора, и с животни. А тези способности били приписвани на митичния цар Соломон, управлявал Израел 1000 години преди Христа. Без съмнение обаче, поредният тукашен вожд и учител на нацията Бойко Борисов се изживява като достигнал същите митологични духовни висоти и исторически дълбини. Ето - по повод на демонтирането на МОЧА той успя да се изкаже хем философски - в духа на сина Давидов, хем колбасарски - пресметливо в духа на агнешката притча. Жалко било, че го махат МОЧА, защото той, паметникът, трябвало да напомня за избитите от комунистите българи, за изпозастреляната след 9-и септември аристокрация, за загиналите в лагерите в Белене. Един вид, терорът да продължи, грозотата да тържествува, а страхът непрестанно да напомня за себе си. Каквато е била и целта на това въоръжено чучело, това стърчило в центъра на София за рахата на партийните алкохолици в Москва. И продължава да е, ако съдим по заплахите и по истериите на всякакви любители и любителки на чашката от геополитическия диспансер на Кремъл в лицето, например на говорителката Захарова до пациентите в тукашния филиал от бранители на изнасилената българска памет. Всичките в унеса си край демонтажа на агресивния монумент се държат наистина като поразени от бяла треска, т.е. от съветски делириум тременс – от Резидента в президентството до Баджанака му в Парламента, от Кака Кури до Дърдърева с превъзбудената МаяМа по средата на изгубилата свяст и посока българска левица. Но Бойко си остава ненадминат с уроците, научени от Бай Тошо, докато му е масажирал ушите в качеството си на негов бодигард. С изказването си за МОЧА, което хем защитава, хем заклеймява репресивния скулпторен урод, той се показа като цар - но не като Соломон, а на снишаването, на навеждането и на скатаването в очакване поредната буря да не го отнесе барабар с евроатлантическия целофан, който за последно е навлякъл. Навлякъл го е, за да прикрие свалките си с Путин през годините под формата на кученце и цял газопровод. Или поне да прикрие ордена „Ломоносов“, връчен му преди 16 години от тогавашния руския генерал-губернатор, посланик Потапов за клетвата на Бойко, че като кмет ще пази МОЧА като очите си. Дори само заради това продължаващо политически лигавене около проклетия МОЧА го превръща в универсален тест за националното ни достойнство. Най-вече за пораженията, нанесени му от тарикатлъците, от шмекериите и от хитруването, практикувани от всички „наши хора“ преди и след промените за рахата на Големия брат с все каските му, все фуражките му и шмайзерите му, размахани над главите ни от най-високите места в държавата ни. И нищо чудно, че вместо да отворим шампанско и да пуснем фойерверки, когато най-сетне флекс отрязва солдафонската ръка с шпагина, тръгнаха оправдания с корозии, с пукнатини, които налагали ремонт на монумента. Това е голям исторически майтап и огромна тъпня, която обяснява защо във всеки следващ с мерака да ни управлява все ни се привижда Бай Тошо, целувката му уста в уста с поредния кремълски вожд и мечтата да станем 16-а република, докато реекспортираме руския нефт на Запад. И все се въртим в същия омъгьосан кръг. И нищо чудно, че Борисов се бил настанил в бившия кабинет на Тодор Живков в бившия уж партиен дом, сега обърнат на Парламент. И нищо чудно, че Делян Пеевски се бил намърдал в съседния кабинет, уж в ролята на ръководител на ДПС, а всъщност като новото алтер его на Първия, инсталиран у нас от времената на МОЧА до ден днешен и под плътната сянка на МОЧА. Затова е редно да припомним какво значи МОЧА пак се канят да ни го инсталират. И затова е редно да припомня какво значи МОЧА. Напомня на съдържанието на пикочен мехур, разбира се не без основание. Защото е съкращение от израза Монумент на Окупационната Червена Армия. Фактът, че този монумент на раболепието и на страха все пак беше разглобен с извинение или без извинение означава, че без тъмната му сянка задкулисието, измътено от нея, най-сетне излиза на показ. Лъсва с цялата си дебелашка, фатмашка, просташка грозота. И няма връщане назад. Който и както и да истерясва. Или да се преструва, че брани историческата ни памет. Всъщност, брани привилегиите си, своите и на своята номенклатурна рода, натрупани през десетилетията на лъжлив комунизъм. Както и на комуноидната лъжа, че Съветският съюз ни бил освободил, обявявайки ни война през 1944-а. Уж ни освободил от фашизма, ама той тука никога не е бил във вида, постулиран от опита на Втората световна война. Но в крайна сметка ни е освободил от самите нас и от нашата национална свобода. И е време вече да я припознаем и да се зарадваме на тази свобода, дори да е с пукнатини и с ръжда от сълзи, от страдания и от тъга.