През 1989 трябваше да се дипломирам във Философския факултет и си избрах да не се явявам на държавен изпит, а да напиша дипломна работа. Вместо да уча наизуст конспекта, да пиша за нещо, дето ми е интересно. Реших да пиша за Мартин Хайдегер, макар академик Ирибаджаков да ме предупреди, че той е „нацистки философ“. Това не е баш така, ама да не изпадам в подробности.
Нямаше много литература за Хайдегер, та трябваше да чета в Народната библиотека. И там попаднах на докторската дисертация на Асен Игнатов на немски – „Хайдегер и философската антропология. Изследване на антропологическото измерение на Хайдегеровото мислене“.
Намерих я в каталога, но се оказа, че е в секретния отдел. За книги от този отдел се искаше разрешение. Дадоха ми го.
Така разбрах кой е Асен Игнатов, който беше напълно изличен от българската философия поради „упадачните“ си писания и поради емигрирането си в Германия. Народна република България го беше отписала, не го броеше за българин.
Това не му пречеше да бъде философ от европейски мащаб.
Комунистическият режим процедираше така с хиляди, десетки хиляди българи. Ако те не бяха съгласни с властта, биваха отписвани. Не ги смятаха за човеци, за българи даже изобщо и дума не ставаше.
Днес комунистите яхат патриотичната вълна и ни зоват да сме преди всичко българи. А те 50 години бяха първо комунисти и съветчици и после българи. И убиваха българи – включително и комунисти, които не бяха достатъчно верни на Съветския съюз. Например Трайчо Костов.
Виждам сега, че се надига вълна от възмущение, че Евгений Михайлов написал писмо до ООН, в което обяснява защо Ирина Бокова не става за генерален секретар. Биографията на госпожа Бокова е такава, че тя наистина е по-скоро чужда, а не българска кандидатура.
Но формално тя е издигната и подкрепена от българското правителство. Така че г-н Михайлов, когото познавам и ценя, няма работа с ООН. Има работа с българското правителство. С министър-председателя Бойко Борисов.
Борисов дойде на власт – и първия, и втория път – с ясна анти-БСП реторика. Той се позиционира като алтернатива на комунистите. И за него са гласували стотици хиляди българи, които не харесваха комунистите, включително и защото прогониха и съсипаха, изличиха от България огромен брой сънародници.
Реториката е едно, действителността – друго. Комунистката Мая Манолова е омбудсманка. Румен Овчаров е в борда на „Лукойл Нефтохим“. Ирина Бокова е българската кандидатка на ООН. И така нататък, по вертикала и хоризонтала. Има фактическа реабилитация на комунистите, на деца и внуци. На тези, които бяха превърнали България в бутафорен придатък на СССР.
Било заради България. Щото сме българи.
А всъщност върхушката е безродна. Тя ни търгува – без значение дали на руснаците, на американците или на патагонците. Важното е кой ще даде повече.
А ние се караме помежду си кой е българин и кой – не.
