Бившата зам.-кметица на „Младост“ Биляна Петрова даде първото си интервю след излизането от Сливенския затвор. Тя сподели за униженията, които е преживяла, и трудностите, с които се е сблъскала по време на своята присъда.
„Най-голямото унижение беше в ареста, когато ме караха да се събличам гола и да клякам, за да проверяват органите ми. Това трябва да се прави от медицинско лице, но вместо това ставаше при отворена врата, където всеки можеше да вижда,” разказва Петрова.
Условията в затвора: от болка до отчаяние
Петрова описва тежките условия в женския затвор в Сливен. „Краката ми се разраняваха от прангите, с които ни закопчаваха при всяко посещение на лекар. Дори съм падала от носилката. В затвора има постоянен шум, липсва лично пространство, а тоалетните са разположени така, че се виждаме една друга,” споделя тя.
Затворничките често се сблъсквали с наказания за най-дребни нарушения, като разменяне на вещи. „Една бременна жена ме помоли за фонокартата си, за да се обади на близките си, но не можех да й я дам, за да не бъдем наказани,” разказва Петрова.
В Сливенския затвор за 200 жени има само 7 работещи душа, а много от затворничките не са се къпали с топла вода, откакто са влезли. Липсата на свеж въздух е още един проблем. „През зимата в стаите липсва кислород, прозорците са запечатани, а жени припадаха от задушаване,” допълва тя.
Преживяванията и копнежът за нормален живот
Биляна Петрова споделя, че тежките условия и униженията са оставили траен отпечатък върху живота й. „Затворът е като малка лудница – няма спокойствие, няма усамотение. Въпреки това, някои от момичетата ми помагаха, включително лесбийки, с които успявах да се разбирам,” разказва тя.
През времето си в затвора тя се е опитвала да намери спасение в малките неща – градинарство, земеделие и работа. „Копаех земя, правех туршии и така намирах начин да прекарвам повече време на открито,” спомня си Петрова.
Преди да попадне в затвора, Петрова има впечатляваща биография. Завършила е Софийската математическа гимназия със златен медал и е работила в международни организации, включително ООН и Европейската комисия.
Надежда за ново начало
Днес Биляна Петрова се опитва да остави миналото зад гърба си. „Приемам съдбата си, но най-много ме боли за това, което причиних на семейството си. Дори не успях да погреба майка ми. Не търся мъст, а само искам да си върна живота, който имах преди,” казва тя.
Петрова завършва с апел към хората: „Радвайте се на свободата и ценете това, което имате. Аз съм благодарна, че съм жива и отново на свобода.”
