Детето ни е като другите, не говори изобщо или твърде трудно, избягва връстниците си или те него, защото им се струва странно, смее се, когато някой се удари, самонаранява се, не може да стои на едно място, неконтролируем е. Варианте са много, но диагнозата е една – аутизъм.
На 02-и април от 2007-ма година насам ООН обявява датата за Световен ден на информираността за аутизма. От няколко години тя се отбелязва и в България, като страната ни става част от световната кампания „Освети в синьо“, в рамките, на която знакови сгради като Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк, статуята на Христос Спасителя в Бразилия, Операта в Сидни и др. светват в синьо. Тази вечер за пореден път син ще стане и Националният дворец на културата, като по този начин ще покажем съпричастността си.
Независимо къде точно в спектъра на заболяването аутизъм, медицината ще постави детето ни, първоначалната реакция на повечето родители е сходна, разказва Анна.
Срамът обаче и желанието да заровиш главата си в пясъка, отказвайки да видиш проблема, не са решение, категорична е Ана, която освен председател на сдружение, помагащо на болните от аутизъм е и на майка на син, диагностициран е на 5, а днес щастливо и успешно 22-годишно момче.
Аутизмът обаче не е само детско заболяване, припомня ни писателят и психиатър Калин Терзийски, и ни разказва за отношението към порасналите аутисти по време на Прехода, което не изглежда много различно и днес.
А как всъщност се чувства един аутист, можем да преживеем емоциите му?
Анна би дала всичко, за да има категоричен отговор на този въпрос от своя син, да може да си представи какво точно вижда, чувства и преживява той.
