Честно казано - „Парламентът като фарс“ - малката проповед от еп. 201 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Днес беше излъчен петият епизод от най–безнадеждния български сериал с елементи на политически фарс. Сериалът се нарича „Избори до дупка“ и май ще си го изгледаме до края. А епизодът – „49 парламента стигат“. Идеята е, че за следващия, шести епизод, посветен на 50-ото Народно събрание, евентуално, няма да са останали зрители. Камо ли пък кандидати за ролята на избиратели. Допускам, че това е целта на продуцентите на сериала, за които каквато и да било промяна на сценария би значила фалит и дълга политическа безработица, ако не и смърт. Но финалът на този сериал от избори с предизвестен край хич не се очертава като хепиенд. То се видя и от днешния епизод с откриването на 49–тия парламент. Почти никаква разлика с предишния. Само 29 нови депутатски лица. Голяма част от старите са все същото антропологическо бедствие. Същият е и Вежди Рашидов, който ще се окаже вечен доайен и вечен кандидат за поста председател. Същото е зациклянето в избора на нов парламентарен шеф. Същите са махленските изцепки на копейките срещу химна на Европа и срещу нарочените за американски агенти в парламента по изпитаната путинска рецепта. Все същият е корпулентният Пеевски на първия ред в Народното събрание, редом с другите до болка втръснали корпулентни и логорейни негови събратя от ДПС. В добавка с не по–малко вече корпулентния Борисов в новата му роля на депутат от ГЕРБ. Картинката не става по–различна, а по–нелепа. Също както разпалената им евро-атлантическа риторика за пореден път се напъна да заглуши думата „корупция“ в замяна на закани срещу Промяната и ДБ за тяхната коалиционна неотстъпчивост. Същата е и Корнелия, същата е и Деси с техните гласове-резачки, с които ни наставляват, карат ни се и ни строяват на невидимия плац, в какъвто са превърнали този парламент. Всичко това е до такава степен тривиално, че човек се чуди кому е нужен този изхабен и плитък сценарий. От заглавието му „Избори до дупка“ скоро ще е останала само дупката. През нея ще се изнижат плъховете, съчинили възможно най-некадърната, нагласена и скъпоструваща изборджийска продукция, която тласка България към нищото. Нищото в политиката има много имена. Безвремие, безпосочност, беззаконие, безнравственост като модел на управление, който се пренася и върху елементарните човешки отношения у нас. И още - безпринципност на картата на международното положение, безсмислие в резултат от липсата на ценности. И накрая - хаос, от който обикновено се раждат диктатурите. Днешният пети поред опит за парламент, вместо да разбие клишетата на българската политическа безпътица, сам се превърна в бездарно клише, сътворено от ината на Борисов и компанията му да продължат да се тъпчат с власт, с асфалт и с кюлчета за сметка на крехката надежда, че „Вятърът на промяната“ у нас не е изпята песен. Да, има такива сериали в телевизионната индустрия. От по шест епизода. Наричат се лимитирани. От гледна точка на бюджета не струват скъпо, но залагат на майсторска драматургия, на качествена режисура, на запомнящи се актьосрски изпълнения и на значими послания. А нашето сериалче е точно обратното на тези изпитани правила. То е лимитирано откъм талант, в него едни и същи номера, ходове, трикове, похвати, реплики и персонажи се повтарят и въртят до изнемога. Затова пък са безлимитни средствата, хвърлени за финансирането на тази втръснала на всички партийно-политическа халтура, която възпроизвежда мъртвата хватка на статуквото, маскирано като стабилност и гарнирано с корупция. Петте избора за парламент само за по-малко от две години са погълнали половин милиард лева от нашите пари. За сравнение бюджетът на блокбастъра „Титаник“ на Джеймс Камерън е бил 250 милиона долара, рекордни за времето си. Но приходите от продажбата на билети са били 2 милиарда и 220 милиона долара, рекордни и до днес. А нашето политическо корито е пробито и се пълни с вода от ден на ден. Но всеки опит на лустросаните му обитатели да го задържат на повърхността, за да лапат депутатски кюфтета до последно, ни струва и ще продължи да ни струва стотици милиони. Какъв е изходът? Да се мобилизираме, да го вземем на абордаж, да ремонтираме пробойните сами с ръцете и с ума си, да набутаме мошениците и хрантутниците в трюма, докато сменим екипажа с по-читави и по-почтени хора, а писането на политически сюжети и истории да възложим на по-талантливи и морални сценаристи. Иначе ще продължим да бъдем заложници на тъпия сериал, който за пореден път ни прожектират в парламента, за да ни уморят от скука и неверие. А както е казал поетът: „Скуката е сестра на дявола.“ Спасението е в надеждата за промяна, на която да не сме просто зрители, а съавтори.