Честно казано - „Без(д)умна ситуация“ - малката проповед от еп. 235 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Споделяла съм с вас, че все по-често не ми стигат думи, образи, метафори, сравнения, цитати, епитети и определения, за да коментирам всяка седмица това, което се случва в България. Или пък просто не се случва по цивилизован, разумен, подреден начин, по силата на някакви общи правила на споделеност. А често избива на повърхността на съвместния ни живот като възпаление, като обрив, като трескавост, в резултат на някакво нелечимо автоимунно заболяване. Да, дефицитът на думи идва от повтаряемостта, от хронифицирането на проблемите у нас, от въртенето в кръг, от усещането за тъпчене на място и още по-лошо – за безпътица, за зацикляне, за къс хоризонт, докато светлите и непокорни умове измежду нас търсят пътища за другаде, където ще бъдат разпознавани, тествани за човечност, а не за политическа лоялност и за полезност в общи каузи и намерения. Наистина е уморително това усещане, че формулата за отсяване на качеството от щетата у нас, на доброто от злото, на почтеността от покварата вече е толкова сбъркана и в същото време толкова всеобхватна, че се превръща в диктат. И функционира като някакъв зъл модел на власт, която развращава буквално всеки, който се домогне до нея уж за добро като начало, уж за постигане на общи блага, на ред, на морал, на законност, на справедливост. Но се изражда в грозни компромиси, в сребролюбие и в някакво пошло лицемерие. И този модел се повтаря до втръсване от преди Прехода до днес точно като в калейдоскоп, който при всяко завъртане привлича погледа ни с различни мозайки от цветни камъчета. И те ни радват до момента, в който се усетим, че проклетите камъчета са едни и същи, че са пластмасови, а промяната в конфигуарцията е измамна. Точно по този лъжовен начин всяко обещание за морално пречистваща политическа промяна у нас набързо се превръща в подмяна. И дори римата между двете думи - „промяна“ и „подмяна“ - ни подсказва по все по-болезнен начин, че властовите мозайки в калейдоскопа на панаирджийската ни демокрация са привидно бляскави и привидно привлекателни. Но камъчетата в основата им са менте и са подбирани така, че да са взаимно и лесно заменяеми. Ето това е именно принципът на негативната селекция, наложен у нас със сила по съветски образец, документиран с нарочни разпоредби за кадрови подбор още с нахлуването на Червената армия през 1944-та година и преформулиран 45 години по-късно за нуждите на фасадната ни ченгеджийска демокрация в мутро-корпоративен партиен филтър за издигане на послушковци, на ментърджии, на хамелеони и на крадливи шмекери на власт. Затова гейтовете у нас са едни и същи, само поредните им номера са различни. Компромисите са все исторически, забележете, но всъщност са елементарно по бакалски аритметически. Реформаторите набързо се сродяват с деформаторите (за да не кажа дефлораторите). Прякорите изместват имената също както мутрите се настаняват върху лицата. Героите на сцената се сменят като в пантомима, схемите остават. Назначенията се договарят на тъмно, а излагациите, гафовете, провалите се случват на светло. Но всички в крайна сметка си затваряме очите, запушваме си ушите и от гърлата ни спират да излизат думи, защото думите се повтарят, изхабяват и в крайна сметка се превръщат в какво... в междуметия. Ако не в блеене, то в лаене. Тогава коментарите, анализите, размишленията, определенията стават излишни. Въпросът е докога ще търпим това.