Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? –
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни…
По-късно тази вечер десетки стихове като тези на обичания Димчо ще се разхождат тук из двора на Яворовата къща в София, излезли от устните на онези, които пренасят спомена за на нощта неверна най-верния син.
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…
Събитието, посветено на отбелязването на 131 години от рождението на Димчо Дебелянов ще събере множество лауреати на наградата, носеща името му и връчваща се на талантливи български поети на всеки две години от 2004-та насам. Освен стиховете на Димчо в Яворовия двор ще звучат откъси и от произведенията на автори като Иван Динков и Валери Петров, които също са носители на отличието. Сред спечелилите я, но и модератор на голяма част от събитията, свързани с паметта на поета е директорът на Националния литературен музей Атанас Капралов.
Дебелянов е един от поетите, които, за жалост, не получават слава приживе. Стихосбирката му излиза година след смъртта му, издадена от негови приятели.
С днешна дата обаче нещата са различни, категоричен е друг от лауреатите на наградата.
Каква обаче е връзката между Дебелянов и Яворов, за да се превърне дворът на дома на единия в стряха за словото на другия? Приятелство между темпераментния Димчо и обрания в изказа и поведението си Пейо все пак би трудно, споделя през смях директорът на Националния литературен музей и ни изпраща с усмивка и мъничко тъга, скрита в редовете на любимото му Дебеляново стихотворение.
