Честно казано - „Обречени сме на Бай...“ - малката проповед от еп. 250 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Здравейте, нямаше ме две предавания, както се казва „по уважителни причини“, поради което нямаше и малка проповед. Е, сега ще ви я върна „тъпкано“. И първото, което искам да ви кажа е... обречени сме! Обречени на Бай Ганьо, на Бай Тошо и на Бай.... онзи, както с казармена нецензурност беше нарекъл Бойко Борисов Радан Кънев преди да стане блаовиден евродепутат. Но сега имам нов повод за своите нерадостни твърдения, защото колкото по-дълго престоява в резиденция „Бояна“, толкова повече Румен Радев заприличва на Тодор Живков. Онзи ден пореден популярен сайт на свой ред забеляза тази уникална прилика. И публикува две снимки, на които Тато е на възрастта на сегашния държавен глава. И... о, чудо на антропологическата прокоба! С напредването на втория президентски мандат на Радев наистина се открояват удивителни съвпадения между двете държавнически физиономии. Носовете им с характерната байтошова гърбица са едно към едно. Плешивината, присвитите шаващи очета, формата им са като на кръвни роднини. Радев отдавна не носи генералската си фуражка, но на все по-кръглия му череп вече откровено липсва емблематичният каскет на Тодор Живков. Този пролетарски атрибут все още е запазената марка за всеки кандидат за „човек от народа“. От началото на промените, режисирани от лукавите ченгета, чак до сегашното ни цветущо демократическо, милиционерско и евроатлантическо настояще. Дори славната ни прокуратура се сдоби с прозвището „каскетура“ в знак на почит към популистките залитания на вече бившия главен прокурор Иван Гешев. Обаче при Румен Радев процесът на трансформация към правешкия първообраз напоследък просто избожда очи. И особено пролича в истерично-емоционалния му изблик след атентата срещу словашкия премиер-путинофил Фицо. В този уж небрежно поднесен репортажен момент байтошовата патетична коленопреклонност към „непобедимия Съветски съюз“ лъсна без маска и без грим. И забележете, Радев беше неглиже, някак по домашному, без официалните костюми, с които ръси евроатлантически чар из Брюксел като радетел на „другата гледна точка“ спрямо руската агресия в Украйна. Този откровено двоен аршин: един за пред съветските другари и друг за пред западните чичковци с парите и с ноухауто е най-емблематичното завещание на Правешкия хитрец. То отдавна е влязло в матрицата на народняшкия ни манталитет. И е ключ към загадката на българската електорална душа. По избори тя залага да я водят към светли бъднини на хитрците с махленско-фатмашка закваска, които са царе на двойните стандарти. И си създават номенклатура, прослойка от свои хора, отхранени с обществени пари, с обществени поръчки и заредени с патриотичен или евроатлантически плам според конюнктурата, естествено. Но в основата винаги е не Стокхолмският синдром, а Кремълската му разновидност, която е по-страшна. Защото освен, че се привързваш към похитителя си, желаеш и да му се отдадеш, да го целуваш уста в уста, както правеше Тато с Брежнев, например. И дори да поискаш да му подариш България под формата на 16-а република. Ама не просто така, а срещу газови и нефтени взятки за реекспорт на Запад тогава или просто за корупционен разкош на „нашите хора“ сега. Този велик номенклатурен правешки модел се оказа непобедим. Така наречената ни демокрация само го гримира с по-актуална и псевдомногопартийна козметика. Възцаряването на Путин в Кремъл додекорира тази противна българска мимикрия с цветовете на обслужващия, на слугинския патриотизъм. Озвучи я с дрънченето на копейки в замяна на фалшиво дисидентство ала Волгин или ала Карбовски. Но Живков вече беше успял да патентова по време на над 30-годишното си властване този модел на платените дисиденти. Така стигнахме до изключителната реинкарнация на Бай Тошо в лицето на екзотичния му бодигард Бойко Борисов. Бойко дори успя да надмине учителя си в политическото оцеляване, в безнаказаното жонглиране с „вимето на народа“ уж в името на народа, но всъщност с коварните двойни мурафети спрямо свои и чужди у дома, както и спрямо страховития Путин на Изток и наивно-прагматичния Запад. Особено сега, в разбутания от войната в Украйна геополитически контекст. Но Борисов се изпедепса и в таланта на отровната политическа съблазън. Така успя да срине репутацията на поредните кандидати да му вземат главата под формата на набързо режисирана промяна в лицето на харвардските питомци Кирчо, Асен, Лена и компания. Но те като едни същински чебурашки те се оказаха неподготвени за двойните схеми на политическото коварство, завещани от Тато, акордирани от мафията, отрепетирани до съвършенство от Борисов. И довели в крайна сметка до опасния съюз с най-свидното отроче на политическото инженерство Шиши Пеевски, както и до очертаващата се тяхна победа на изборите. При това под формата на безсрамно геополитическо хитруване на тема евроатлантизъм, но с готовност за обръщане на палачинката, ако Путин реши да удари по масата. На този фон патетичните изблици на Румен Радев за „невъзможната победа над Русия“ в полза на мира по руски обрзец, макар и да дадоха повод за антропологични аналогии с бай Тошо, все пак са негово избледняващо копие. Най-малкото заради дефицита на прословутия тодорживковски хумор с присмех, който е вдъхновил купища вицове, епиграми и задявки. От тази гледна точка Борисов пак е шампион. Интонациите му, сърдити или шегобийски, все по-плътно се доближават до неповторимите фалцети на първоучителя от Правец. Проблемът, приятели е, че ние изглеждаме като остатъчна нация, обречена на поредния Бай - бил той Бай Ганю, Бай Тошо или следовниците му под знака на Бай КОЙ. И изход не се вижда…