Павловият иск не прекъсва и не спира давността за вземането, прие състав на Върховния касационен съд (ВКС) в решение за развитие на правото, съобщава ЛЕКС.
Още това първо решение по чл. 290 ГПК по въпроса, породил противоречива практика на съдилищата от първите две инстанции, показа ясно, че и сред върховните съдии има разделение по него. Председателят на състава и докладчик по делото Жива Декова го е подписала с особено мнение, тъй като не споделя тълкуването на колегите си, формирали мнозинство – Александър Цонев и Филип Владимиров.
Казусът, по който е тълкуването, е класически случай, в който кредиторът предявява Павлов иск. Най-общо – той има изпълнителен лист за вземането си, но не може да го събере, тъй като длъжникът няма секвестируемо имущество. Заради липсата на имущество, към което да се насочи принудителното изпълнение, дълго не са извършвани изпълнителни действия, а производството пред частния съдебен изпълнител е прекратено поради настъпила перемпция.
Длъжникът завежда отрицателен установителен иск по чл. 124 ЗЗД и в хода на делото кредиторът предявява иск по чл. 135 ЗЗД, с който иска дарение на длъжника към децата му (на недвижим имот) да бъде обявено за относително недействително спрямо него.
Първите две инстанции по делото – районният и окръжният съд в Плевен, уважават иска и отхвърлят възражението на длъжника, че в хода на процеса вземането е погасено по давност (близо две години след предявяването на иска по чл. 135 ЗЗД).
Делото стига до ВКС и той го допуска до касация, за да отговори на въпрос, по който не са се произнасяли върховни съдии: „Предявяването на иск по чл.135 ЗЗД прекъсва ли давността за вземането, с което ищецът се легитимира като кредитор в производството по този иск?“.
Върховните съдии Александър Цонев и Филип Владимиров дават своето лаконично, но категорично тълкуване: „Съгласно чл.115, ал.1, б.ж ЗЗД давността се спира, докато трае съдебният процес относно вземането. Давността се прекъсва, когато предявеният иск относно вземането бъде уважен (чл.116, б.б ЗЗД). Нормите за прекъсване и спиране са императивни и изключителни и не могат да се тълкуват разширително и да се прилагат по аналогия. Предмет на иска по чл.135 ЗЗД е съществуването на потестативното право на кредитора, а не правото на вземане, по което не се формира сила на пресъдено нещо, поради което наличието на производство по предявен иск по чл.135 ЗЗД нито прекъсва, нито спира теченето на давността за вземането“.
Тази позиция се застъпва в преобладаващата, макар и оскъдна съдебна практика (Решение № 260031 от 22.03.2022 г. на ОС – Бургас по т. д. № 669/2019 г.; Решение № 141 от 8.08.2022 г. на БАС по в. гр. д. № 204/2022 г.; Решение № 313 от 14.03.2022 г. на ОС – Варна по гр. д. № 2214/2021 г.; Решение № 260587 от 7.04.2023 г. на СГС по гр. д. № 2208/2021 г.).
Макар въпросът за това дали предявяването на Павловия иск спира давността за вземането да не е разработван и анализиран в детайли от правната доктрина, може да се посочи, че виждането, че давностният срок продължава да тече е застъпвано от проф. Ангел Калайджиев. Той сочи, че искът по чл. 135 ЗЗД е обезпечителен и че вземането не е нужно да се доказва главно и пълно.
Застъпниците на тази теза привеждат и чисто практически аргументи – ако искът по чл. 135 ЗЗД прекъсва давността, е възможно всяка сделка на длъжника да бъде атакувана с Павлов иск и така до безкрай. Те изтъкват още, че активният кредитор с изпълнителен лист може винаги да прекъсва давността – ефект, който няма как да се постигне с едно обезпечително средство, каквото е Павловият иск. И правят аналогия с молбата за обезпечение на бъдещ иск и с молбата за издаване на изпълнителен лист, които също не я прекъсват.
В подкрепа на виждането, че давността продължава да тече при предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД, може да бъде цитирано определение на ВКС от 2018 г. (пълния му текст виж тук), посветено на сходния иск по чл. 56 от Закона за наследството. В него върховните съдии посочват, че постановеното по този иск решение не формира сила на пресъдено нещо относно съществуването или несъществуването на вземането и размера му и предявяването на иска по чл. 56 ЗН няма за последица спиране или прекъсване на погасителния давностен срок относно вземането на кредитора.
Макар да няма практика по чл. 290 ГПК, ВКС инцидентно е потвърждавал виждането, застъпено от долустоящите инстанции, че Павловият иск не прекъсва давността (виж например определение от 2012 г. , с което не е допуснато до касация решение от 21.12.11г. по в.гр.д. № 4988/2011г. СГС, докладчик Стела Кацарова).
Ако давността не спира, искът по чл. 135 ЗЗД се обезсмисля и се насърчава злоупотреба с права. По конкретното дело, по което е постановено решението на ВКС, аргументацията на застъпниците на позицията, че искът по чл.135 ЗЗД спира давността за вземането, е по-изобилна. Те изтъкват, че ако тя продължава да тече и след предявяването на Павловия иск, на практика ще го обезсмисли и ще стимулира длъжника да шиканира процеса, за да изтече давността.
Окръжният съд в Плевен сочи, че с предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД кредиторът упражнява потестативни права, изразяващи се в правната възможност да удовлетвори вземането си от имуществата, предмет на атакуваните увреждащи действия и така предприема активни действия за удовлетворяване на вземането си.
„Да се приеме друго, означава да се обезсмисли конститутивното действие на съдебното решение по тези искове, които макар и позитивни за ищеца, биха били безполезни, тъй като кредиторът не би могъл да удовлетвори вземането си, въпреки че вече има имущество, към което да насочи изпълнението – по отношение на него сделките се считат за неизвършени, но, ако се приеме, че вземането е погасено по давност, той не може да се ползва от правното действие на решенията, въпреки че в продължение на години, вместо да бездейства, е направил всичко възможно, за да удовлетвори правата си по осъдителното решение. На практика, вместо бездействие на кредитора, се установява точно обратното – пълно упражняване на всички процесуални възможности за удовлетворяване на вземането.
При това положение кредиторът не следва да търпи санкция за бездействие, каквато се явява институтът на погасителната давност, в този случай следва да се приеме, че водените дела по чл. 135 ЗЗД и чл. 56 от ЗН са спрели и прекъснали давността“, изтъква въззивният съд.
Той излага и друг аргумент – в чл.116,б.“б“ ЗЗД законодателят е употребил само термина „иск“ и разпоредбата не може да се тълкува стеснително, т.е. че се отнася само до иск за установяване на вземането, а не за всеки иск, чрез който ищецът може да защити интересите си на кредитор.
Окръжният съд напомня, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, но възможността те да получат дължимото им може да бъде накърнена с действия или бездействия на длъжника. Затова именно са регламентирани исковете по чл. 134 ЗЗД (упражняване имуществените права на длъжника), по чл. 135 ЗЗД (за обявяване за недействителни спрямо него действия на длъжника, с които го уврежда) и по чл. 56 ЗН (за унищожаване на отказа на длъжника от наследство).
„Продължителността на тези производства може да надхвърли срока на погасителната давност от 5 години, което в значителна степен обезсмисля тяхното предявяване и мотивира длъжника като ответник умишлено да удължава висящността на процеса“, пише окръжният съд в Плевен и изтъква, че очевидно това не е била волята на законодателя и най-логичният извод е, че при предявяване на иск по чл.135 ЗЗД давността спира да тече или се прекъсва.
Нещо повече, ако се възприеме обратното становище – че Павловият иск нито спира, нито прекъсва давността, ще се постигне резултат, който е правен и житейски абсурд и „чрез който се толерира и облагодетелства неизправният и недобросъвестен длъжник и се дискриминира кредиторът“.
В решението на втората инстанция се отхвърля виждането, че искът по чл. 135 ЗЗД не е процес относно вземането, защото именно наличието на вземане обуславя процесуалната легитимация на страните в него – на кредитора като ищец и на длъжника като ответник. „В обективното гражданско право няма други искове, освен посочените по-горе (чл.134 ЗЗД, чл.135 ЗЗД и чл.56 ЗН), които толкова пряко да са свързани с изпълнителния процес и предявяването им да е обусловено от неблагоприятно за кредитора развитие на изпълнението“, пише съдът в Плевен и сочи, че влиянието им върху погасителната давност предстои да бъде предмет на теоретични разработки и съдебна практика.
Особеното мнение: Излиза, че пасивната защита на кредитора срещу иск по чл. 124 ЗЗД е по-благоприятна от предявяване на Павлов иск
В особеното си мнение върховният съдия Жива Декова напомня, че погасителната давност е правна последица от бездействието на кредитора и тя не настъпва, ако той не е имал възможност да предприема активни действия.
„Когато длъжникът се е разпоредил със своето секвестируемо имущество чрез увреждащи кредитора действия, последният е в обективна невъзможност да иска предприемане на изпълнителни действия за удовлетворяване на вземането, преди да ги обяви за относително недействителни чрез упражняване на правото на иск по чл. 135 ЗЗД. Едва след влизане в сила на уважаващото го решение той е в състояние да насочи изпълнението върху вещта, предмет на увреждащата сделка, макар и същата да е преминала в патримониума на третото лице“, посочва тя.
Съдия Декова изтъква, че именно предявяването на Павловия иск представлява възможното активно поведение на кредитора за удовлетворяване на вземането му.
„Да приемем, че докато процесът по Павловия иск е висящ, давността за вземането продължава да тече, означава да поставим кредитора, снабден с изпълнителен лист, чийто длъжник няма секвестируемо имущество, в обективна невъзможност принудително да изпълни върху вещта, предмет на увреждащата го прехвърлителна сделка, поради продължителност на исково производство, върху която той няма възможност да влияе“, пише тя в особеното си мнение.
В него тя напомня и друго – практиката на ВКС е, че когато длъжникът предяви отрицателен установителен иск, давността спира да тече, ако искът бъде отхвърлен. Като няма значение дали кредиторът е предприел активна защита и твърди или доказва факти от значение за вземането.
Така излиза, че кредиторът предявил иск по чл. 135 ЗЗД е в по-неблагоприятно положение от този, който просто се защитава като ответник по отрицателния установителен иск на длъжника.
Т.е. ако в конкретния случай кредиторът не беше поискал спрямо него да бъде обявено за относително недействително дарението, което длъжникът е направил на децата си, а пасивно беше отричал твърденията на длъжника, щеше да получи благоприятно съдебно решение.
Сега обаче с окончателно решение на ВКС отрича вземането му.
