Делио Роси: Треньорът винаги е сам
Вучинич е най-добрият ми играч, Ливерани - най-умният, разкрива наставникът на Левски
Италианското издание "Кориере дело Спорт" направи интервю със старши треньора на Левски Делио Роси, в което 58-годишният специалист разказва за целия си живот, проследявайки различните етапи от кариерата си – от първите стъпки във футбола до това да ръководи някои от най-големите отбори в Серия А.
- Синьор Роси, кое е първото нещо, което казвате на играчите в началото на работата ви?
- Първото нещо, което казвам, е, че се поставям на тяхно разположение, стига те да не са на мое разположение, а на разположение на отбора! Не забравям никога, че калчото е един групов спорт. Печелиш и губиш заедно, а не отделно. Казвам това, защото играчите в момента, почти всички от тях, са станали самостоятелни фирми. И много пъти този индивидуален интерес минава в противоречие с колективния. Взимам един тривиален пример. Имам нападател, който вкарва 10 гола, но завършваме седми в класирането. На следващата година бележи само три гола, но ние вече сме трети в класирането. Аз съм щастлив, но въпросният играч не е. Като отбор си постигнал целта си, но нападателят не е доволен, че е вкарал само 3 гола. Така силата и престижът му в тима намаляват. Един треньор трябва да се справя с тези проблеми, защото президентът не иска да се потапя.
- Твърдите, че има самота на треньора?
- Винаги, винаги треньорът е сам! Дори когато печели награда, той пак е сам, защото трябва да знае, че тогава ще дойдат неизбежно и други моменти, които са най-трудните. В тях няма да има никой наблизо. Аз чувствам футбола като тест и предизвикателство. Спечелен трофей не обезщетява една загуба. Ако падна, признавам дори грешките, които вероятно не са мои, защото осъзнавам, че е трябвало да бъда по-добър. От друга страна, победата я приемам за даденост, защото е плод на труда, който полагам.
- Нека да изясним веднъж завинаги историята, когато нападнахте и се сбихте с Адем Ляич във Фиорентина.
- Това е затворена история за мен. Мисля, че всичко е ясно, не искам да се връщам. Не искам и този епизод да се помни повече от спечелената от мен Купа на Италия с Лацио.
- Веднъж казахте, че най-добрият играч, когото сте тренирали в живота си, е Мирко Вучинич (в Лече). Потвърждавате ли това няколко години по-късно?
– Може би съм казал Вучинич, защото по това време още не бях тренирал Хавиер Пасторе и Единсон Кавани в Палермo.
- Сега кого бихте посочили?
– Вучинич имаше класата на големите играчи, които обединяват в себе си техника и скорост. Но най-талантливият, с когото съм работил, определено е Хавиер Пасторе (Палермо, сега ПСЖ). Той е чиста доза само талант. Той е геният, който вади заека от цилиндъра. Иначе като нападател най-силен определено е Кавани (Палермо, сега ПСЖ). Той е с невероятна физическа сила. Но определено онази способност, която имаше Вучинич да съчетава скорост и техника, не съм я виждал в много други играчи.
- А кой бе най-умният ви играч?
- Това е халфът на Лацио Фабио Ливерани (един от първите чернокожи национали на Италия). Той е най-умен. Данните винаги доказваха, че е с най-много отнети топки. Още тогава си личеше, че ще стане треньор, защото беше такъв на терена. Може да не е най-техничният, но това не му пречи да бъде моралният лидер. Разликата е, че техническият лидер мисли в повечето случаи само за себе си, а моралният ръководител е водач и признат от другите. Това бе Ливерани! Ако намериш такъв, можеш да му дадеш дъщеря си за жена.
- Първото нещо, което казвам, е, че се поставям на тяхно разположение, стига те да не са на мое разположение, а на разположение на отбора! Не забравям никога, че калчото е един групов спорт. Печелиш и губиш заедно, а не отделно. Казвам това, защото играчите в момента, почти всички от тях, са станали самостоятелни фирми. И много пъти този индивидуален интерес минава в противоречие с колективния. Взимам един тривиален пример. Имам нападател, който вкарва 10 гола, но завършваме седми в класирането. На следващата година бележи само три гола, но ние вече сме трети в класирането. Аз съм щастлив, но въпросният играч не е. Като отбор си постигнал целта си, но нападателят не е доволен, че е вкарал само 3 гола. Така силата и престижът му в тима намаляват. Един треньор трябва да се справя с тези проблеми, защото президентът не иска да се потапя.
- Твърдите, че има самота на треньора?
- Винаги, винаги треньорът е сам! Дори когато печели награда, той пак е сам, защото трябва да знае, че тогава ще дойдат неизбежно и други моменти, които са най-трудните. В тях няма да има никой наблизо. Аз чувствам футбола като тест и предизвикателство. Спечелен трофей не обезщетява една загуба. Ако падна, признавам дори грешките, които вероятно не са мои, защото осъзнавам, че е трябвало да бъда по-добър. От друга страна, победата я приемам за даденост, защото е плод на труда, който полагам.
- Нека да изясним веднъж завинаги историята, когато нападнахте и се сбихте с Адем Ляич във Фиорентина.
- Това е затворена история за мен. Мисля, че всичко е ясно, не искам да се връщам. Не искам и този епизод да се помни повече от спечелената от мен Купа на Италия с Лацио.
- Веднъж казахте, че най-добрият играч, когото сте тренирали в живота си, е Мирко Вучинич (в Лече). Потвърждавате ли това няколко години по-късно?
– Може би съм казал Вучинич, защото по това време още не бях тренирал Хавиер Пасторе и Единсон Кавани в Палермo.
- Сега кого бихте посочили?
– Вучинич имаше класата на големите играчи, които обединяват в себе си техника и скорост. Но най-талантливият, с когото съм работил, определено е Хавиер Пасторе (Палермо, сега ПСЖ). Той е чиста доза само талант. Той е геният, който вади заека от цилиндъра. Иначе като нападател най-силен определено е Кавани (Палермо, сега ПСЖ). Той е с невероятна физическа сила. Но определено онази способност, която имаше Вучинич да съчетава скорост и техника, не съм я виждал в много други играчи.
- А кой бе най-умният ви играч?
- Това е халфът на Лацио Фабио Ливерани (един от първите чернокожи национали на Италия). Той е най-умен. Данните винаги доказваха, че е с най-много отнети топки. Още тогава си личеше, че ще стане треньор, защото беше такъв на терена. Може да не е най-техничният, но това не му пречи да бъде моралният лидер. Разликата е, че техническият лидер мисли в повечето случаи само за себе си, а моралният ръководител е водач и признат от другите. Това бе Ливерани! Ако намериш такъв, можеш да му дадеш дъщеря си за жена.