След Втората световна война Америка се превърна в архитект на световния ред – стабилизира Европа, Азия, Близкия изток и Африка, и въпреки грешките си, остави тези региони по-свързани и богати, отколкото ги намери.
Днес, под управлението на Доналд Тръмп, САЩ обръщат поглед навътре – оттеглят се от глобалните си ангажименти и се концентрират върху собственото полукълбо.
Ако Ирак беше „Големият взрив“ на Джордж Буш за преустройство на Близкия изток, то Венецуела е тестът на Тръмп за пренареждане на Америка.
Администрацията му представя режима на Николас Мадуро като „антихриста“ – смес от корупция, наркотици и китайско влияние, изискваща твърд отговор.
За Тръмп свалянето на Мадуро би означавало стратегическо „нулиране“ на континента – „великолепна малка война“ за дигиталната епоха.
Исторически погледнато, Тръмп несъзнателно продължава линията на американската геополитика, започнала с доктрината на Джеймс Монро (1823).
Първоначално отбранителна – предупреждение към европейските империи да не се намесват в Новия свят – тя постепенно се превръща в инструмент за регионален контрол.
С индустриализацията САЩ започват да изграждат своя версия на империализма, основан на икономическа стабилност и достъп до пазари.
Уилям Маккинли дава на доктрината икономическа мощ – протекционизмът и търговските войни стават инструмент на подем, а „великолепната малка война“ със Испания (1898) превръща Америка в глобален играч.
Днес смесицата от национализъм, протекционизъм и експанзия звучи изненадващо близо до риториката на Тръмп.
Теодор Рузвелт добавя мускули към доктрината, превръщайки принципа „стойте далеч“ в право на превантивна намеса.
Той изгражда система чрез сила, дипломация и символика – Панамския канал и „канонерската дипломация“.
Тръмп следва сходна логика: риторично „връщане“ на Панамския канал, опити за посредничество между Русия и Украйна и реален военен натиск върху Венецуела.
Във втория си мандат Тръмп възражда линията Монро–Маккинли–Рузвелт, но я пренаписва за XXI век.
Западното полукълбо вече не е „квартал за защита“, а „домен за доминация“.
Щитът на Монро става мечът на Тръмп.
Целта вече не е да се спре чуждо влияние, а да се изтласка напълно чуждото присъствие – този път не от Европа, а от Китай.
Инструментите му са икономически санкции, търговски натиск, демонстрация на военноморска сила и инвестиции, насочени към изолирането на Китай в Латинска Америка.
Подобно на Маккинли, Тръмп вижда регионалната консолидация като двигател на индустриалното възраждане – енергийна независимост, връщане на производствените вериги и затворена икономическа система, поддържаща национализъм без край.
Тръмп не търси само икономически резултати, а символи на господство – инфраструктура, ресурси и нови територии.
Идеите за присъединяване на Гренландия или милитаризация на Панамския канал не са ексцентричност, а част от визията му за „нова американска епоха“.
В тази визия Маями е столицата на полукълбото – геополитически център на Америка, където кубинската емиграция, венецуелската опозиция и латиноамериканският капитал се преплитат в мрежа, конкурираща китайския „Пояс и път“.
Тази стратегия, наричана „Доктрина Рубио“ (по името на държавния секретар Марко Рубио), комбинира антикомунизъм, мигрантски капитализъм и регионални сделки – система на влияние, а не на институции.
Подкрепата на Тръмп за венецуелската опозиционна лидерка Мария Корина Мачадо и номинирането ѝ за Нобелова награда придават морален аргумент на интервенционизма му, който съчетава икономически проект и политически спектакъл.
В неговия разказ Венецуела е пречка пред новия ред „Америка на първо място“ – икономическа империя, базирана на свързани пазари, изкуствен интелект и американски гаранции за сигурност.
Разликата между Рузвелт и Тръмп е посоката:
Рузвелт търси интеграция Изток–Запад, Тръмп изгражда ос Север–Юг.
Глобализацията разпръсна властта хоризонтално, докато Тръмп търси „вертикална ефективност“ – енергия в Тексас, литий в Боливия, земеделие в Аржентина, производство в Мексико.
Така континентът се превръща в самодостатъчна зона – „затворена система, подхранваща отворен национализъм“.
Тази стратегическа визия, описана и в книгата America’s New Map, разглежда естественото пренареждане на силите:
демографията сочи на север, климатът натиска от юг, а търговията се регионализира.
Континентът от Аляска до Патагония се оформя като ос на нова обща цивилизация и свързани пазари.
Тръмп – интуитивно, ако не интелектуално – улавя тази логика.
Както Монро очерта границите, Маккинли им даде съдържание, а Рузвелт движение, така Тръмп ги възражда за дигиталната ера – превръща „оттеглянето“ във „възраждане“ и глобализма – в империя на самодостатъчността.
В основата на стратегията на Тръмп стои парадокс:
тя е едновременно носталгична и революционна, затворена и експанзионистична, отбранителна и настъпателна.
Както самият Тръмп – тя е всичко, навсякъде, по едно и също време.