Днес се навършват 36 години от 10 ноември 1989 г. — датата, която бележи началото на демократичния преход в България.
В този ден, след повече от три десетилетия на власт, генералният секретар на Българската комунистическа партия Тодор Живков беше свален от поста си.
„Безкръвна смяна“, както ще я нарекат по-късно, настъпва по време на Десетоноемврийския пленум на ЦК на БКП, където решението е официализирано.
Свалянето на Живков е инициирано от Петър Младенов — тогава член на Политбюро, и Андрей Луканов, кандидат-член на същия орган.
Те организират искането за оставка, подкрепено от Москва, а пленумът предлага на Народното събрание да освободи Живков и от поста председател на Държавния съвет.
Натискът от Москва и краят на една епоха
Принудителната оставка е подадена ден по-рано – на 9 ноември, същия ден, в който пада и Берлинската стена.
В периода между 6 и 9 ноември Живков провежда поредица от срещи със съветския посланик генерал Виктор Шарапов – представител на КГБ, който донася волята на Кремъл.
Подобно на останалите комунистически лидери в Източна Европа, и Живков е сменен с човек, лоялен на Москва – външния министър Петър Младенов, който обявява оставката му с думите за „заслужен отдих“.
Грохналият Тодор Живков, с безпомощен поглед, наблюдаваше новия си заместник – символ на края на епохата му.
Фалит и наследство
Когато напуска властта на 78-годишна възраст, България е на ръба на фалита – с външен дълг от близо 11 млрд. долара и вътрешен дълг от 26 млрд. лева.
Живков завещава на страната трети фалит по време на управлението си (след 1960 и 1977 г.).
Този външен дълг е изплатен едва през 2015 г., 26 години след падането на режима.
През есента на 1990 г. българите вече усещат мащабите на разрухата – празни магазини, шоково поскъпване и дълбока икономическа криза.
Закъснелите признания
Половин година след свалянето си, през пролетта на 1990 г., арестуваният Тодор Живков признава пред прокурорите:
„Чувствам известна вина, че се стигна до това кризисно състояние в нашата икономика… Никой не може да ме убеди, че може да се изгради социализъм с буржоазно-помешчишка Русия.“
„Аз не твърдя, че народът е живял в изобилие – такова беше времето. Идеализирахме Съветския съюз. Бяхме в плен на илюзията, че победата на социализма е гарантирана.“
Живков така и не признава пълната си отговорност пред обществото, но думите му остават като късно признание на провала на системата, която сам олицетворяваше.