А възможно ли е да сме въвлечени в някакво грандиозно политическо риалити с шокиращия начин, по който Слави Трифонов изпреварващо представи по личната си телевизия личния си проектокабинет? Нещо като повторение на „Атомното предаване“ на програма „Ку-Ку” по БНТ през декември 1991-ва, което извади обществото от обувките, от инерцията на сляпото доверие в институциите. Припомням на по-младите, че това беше симулация на авария в атомната централа „Козлодуй“. Излъчвана уж на живо, с новинарски емисии, с репортажи на популярни тогава телевизионни лица от мястото на събитието пред Министерския съвет. Имитацията направо раздруса публиката. И много зрители се хванаха на въдицата. Властите подскочиха като ужилени тогава, защото бяха уличени в некомпетентност, в неподготвеност да се справят с извънредни ситуации. „Атомното Ку-Ку“ прозвуча като провокация и като предупреждение, че държавата не е в час с реалните нужди на хората. Скандалът беше голям. Започна дори разследване. Но пък „кукувци“ се прославиха. Освен като зевзеци, също и като бунтари срещу овехтели партийни и административни разпоредби, срещу цензурата… Но да не забравяме, че именно от „Ку-Ку“ започна кариерата на Слави Трифонов като шоумен, като телевизионен гуру – той знае триковете, знае как става. А после амбицията му за влияние върху политическото и неговите лидерски превъплъщения във властта изби като тапа. И разбира се, акцентът беше върху скеча, върху пародирането на фигури, нарочени за враждебни на бунтарските рефлекси на Трифонов, а всъщност на ченгетата понякога. А и на образа му на политически мъжкар, който беше упорито помпан през годините от различни групи сценаристи, някои с морално срината репутация днес. Като на въжеиграчите и на партийните осребрители на позиции Любен Дилов-син, Росен Петров… До момента, в който гологлавият шоумен сам еволюира до създател на партия с хъс да прекрои радикално политическата система и критериите за селекция на депутати, магистрати и министри. Подозирана, че е продукт на скришно политическо инженерство, най-сетне партията на Трифонов се оказа на прага да състави правителство след два избора и след оспорвана до последния момент битка с опонента си ГЕРБ. И тук дойде изненадата! Още преди да дочака окончателните резултати, преди да се сформира парламент и преди президентът да му връчи мандат за съставяне на кабинет, Трифонов обяви кабинета по своята телевизия. Мисля, че ефектът беше сходен с шоковото въздействие на „Атомното Ку-Ку“ едно време върху политическата класа отпреди 30 години. Отприщи лавина от реакции, от словоблудство, от критики, от тълкувания, от конспиративни съмнения… Възцари се зверска логорея! А надвикването просто заглуши шансовете за какъвто и да било диалог. Особеностите на предложения от Трифонов кабинет принуди всички партийни лидери от предстоящия парламент да се оправдават, че не ламтят за порции, за министерски кресла в желанието си да водят преговори за властта, за нейните цели и ценности. И така бяха впримчени вкупом в нещо като „телевизионна симулация на политически процес“ далеч преди реалното му начало, предвидено по Конституция. Но каква би могла да бъде целта на подобно реалити, освен провокация с цел окарикатуряване и омаловажаване на наличната политическа класа? Тя бе директно уличена от творческия състав на „Има Такъв Народ“ в инстинкти за прегрупиране по интереси, в мераци за порции и за кресла. Все едно дали става дума за протестните каузи на „Демократична България“ и „Изправи се! Мутри вън“ или за диктатурата на едноличната премиерска джипка на Борисов, телевизионното блъфиране на Слави Трифонов с изпреварващия му анонс за правителство ги подигра. Всички вкупом. Станаха за посмешище. Или поне такава беше целта… Но от политическа гледна точка мисля, че този ход е самоубийствен за него и неговите едва 65 депутати. Защото го обрича на изолация в парламента, въпреки отворените опции онзи ден за подкрепа от който я пожелае. Включително се прочита между редовете, че е възможна и от ГЕРБ, и от ДПС. Но ако те я дадат, обвиненията в предателство и безпринципност ще станат неизбежни. Ако пък партия „Има Такъв Народ“ се нагърби сама с правителство в малцинство, става още по-лошо. То просто ще бъде зависимо от договорки на парче, от златни пръсти, от игрички с кворума, напук на прокламираната ненавист срещу подобни парламентарни трикове и номера. Ако пък целта на Трифонов е била предварително да минира шанса за свое правителство, за да удължи живота на служебния кабинет в полза на президента Радев, ще го нарочат за поредния екзекутор на парламентаризма. Впрочем, това вече започва да се случва. Тези неща предполагат много къс политически хоризонт за „Има Такъв Народ“ и срив на моралния авторитет на Слави Трифонов в очите на избирателите му. Но защо тогава той се реши на толкова рискован телевизионен експеримент? От неопитност? От нарцисизъм? За да си измие ръце под строгия поглед на невидими ментори и спонсори с пагони или без? Или за да ни разкаже под формата на риалити едно невъзможно, но красиво политическо фентъзи, някаква царска утопия, пълна с приказни герои, с рицари на експертната чистота, с телевизионни принцеси, загледани в звездите и с управленска невинност, дипломирана в престижни университети? Изглежда „плитка“ тази пиеска. Вече е играна… И какъвто и да е отговорът на всеки един от тези въпроси, на мен той ми звучи трагично. Най-малкото като „обещание за безпътица“.
“Царска пиеса в такт 7/8” – малката проповед от еп. 124 на „Честно казано с Люба Кулезич”
А възможно ли е да сме въвлечени в някакво грандиозно политическо риалити с шокиращия начин, по който Слави Трифонов изпреварващо представи по личната си телевизия личния си проектокабинет? Нещо като повторение на „Атомното предаване“ на програма „Ку-Ку” по БНТ през декември 1991-ва, което извади обществото от обувките, от инерцията на сляпото доверие в институциите. Припомням на по-младите, че това беше симулация на авария в атомната централа „Козлодуй“. Излъчвана уж на живо, с новинарски емисии, с репортажи на популярни тогава телевизионни лица от мястото на събитието пред Министерския съвет. Имитацията направо раздруса публиката. И много зрители се хванаха на въдицата. Властите подскочиха като ужилени тогава, защото бяха уличени в некомпетентност, в неподготвеност да се справят с извънредни ситуации. „Атомното Ку-Ку“ прозвуча като провокация и като предупреждение, че държавата не е в час с реалните нужди на хората. Скандалът беше голям. Започна дори разследване. Но пък „кукувци“ се прославиха. Освен като зевзеци, също и като бунтари срещу овехтели партийни и административни разпоредби, срещу цензурата… Но да не забравяме, че именно от „Ку-Ку“ започна кариерата на Слави Трифонов като шоумен, като телевизионен гуру – той знае триковете, знае как става. А после амбицията му за влияние върху политическото и неговите лидерски превъплъщения във властта изби като тапа. И разбира се, акцентът беше върху скеча, върху пародирането на фигури, нарочени за враждебни на бунтарските рефлекси на Трифонов, а всъщност на ченгетата понякога. А и на образа му на политически мъжкар, който беше упорито помпан през годините от различни групи сценаристи, някои с морално срината репутация днес. Като на въжеиграчите и на партийните осребрители на позиции Любен Дилов-син, Росен Петров… До момента, в който гологлавият шоумен сам еволюира до създател на партия с хъс да прекрои радикално политическата система и критериите за селекция на депутати, магистрати и министри. Подозирана, че е продукт на скришно политическо инженерство, най-сетне партията на Трифонов се оказа на прага да състави правителство след два избора и след оспорвана до последния момент битка с опонента си ГЕРБ. И тук дойде изненадата! Още преди да дочака окончателните резултати, преди да се сформира парламент и преди президентът да му връчи мандат за съставяне на кабинет, Трифонов обяви кабинета по своята телевизия. Мисля, че ефектът беше сходен с шоковото въздействие на „Атомното Ку-Ку“ едно време върху политическата класа отпреди 30 години. Отприщи лавина от реакции, от словоблудство, от критики, от тълкувания, от конспиративни съмнения… Възцари се зверска логорея! А надвикването просто заглуши шансовете за какъвто и да било диалог. Особеностите на предложения от Трифонов кабинет принуди всички партийни лидери от предстоящия парламент да се оправдават, че не ламтят за порции, за министерски кресла в желанието си да водят преговори за властта, за нейните цели и ценности. И така бяха впримчени вкупом в нещо като „телевизионна симулация на политически процес“ далеч преди реалното му начало, предвидено по Конституция. Но каква би могла да бъде целта на подобно реалити, освен провокация с цел окарикатуряване и омаловажаване на наличната политическа класа? Тя бе директно уличена от творческия състав на „Има Такъв Народ“ в инстинкти за прегрупиране по интереси, в мераци за порции и за кресла. Все едно дали става дума за протестните каузи на „Демократична България“ и „Изправи се! Мутри вън“ или за диктатурата на едноличната премиерска джипка на Борисов, телевизионното блъфиране на Слави Трифонов с изпреварващия му анонс за правителство ги подигра. Всички вкупом. Станаха за посмешище. Или поне такава беше целта… Но от политическа гледна точка мисля, че този ход е самоубийствен за него и неговите едва 65 депутати. Защото го обрича на изолация в парламента, въпреки отворените опции онзи ден за подкрепа от който я пожелае. Включително се прочита между редовете, че е възможна и от ГЕРБ, и от ДПС. Но ако те я дадат, обвиненията в предателство и безпринципност ще станат неизбежни. Ако пък партия „Има Такъв Народ“ се нагърби сама с правителство в малцинство, става още по-лошо. То просто ще бъде зависимо от договорки на парче, от златни пръсти, от игрички с кворума, напук на прокламираната ненавист срещу подобни парламентарни трикове и номера. Ако пък целта на Трифонов е била предварително да минира шанса за свое правителство, за да удължи живота на служебния кабинет в полза на президента Радев, ще го нарочат за поредния екзекутор на парламентаризма. Впрочем, това вече започва да се случва. Тези неща предполагат много къс политически хоризонт за „Има Такъв Народ“ и срив на моралния авторитет на Слави Трифонов в очите на избирателите му. Но защо тогава той се реши на толкова рискован телевизионен експеримент? От неопитност? От нарцисизъм? За да си измие ръце под строгия поглед на невидими ментори и спонсори с пагони или без? Или за да ни разкаже под формата на риалити едно невъзможно, но красиво политическо фентъзи, някаква царска утопия, пълна с приказни герои, с рицари на експертната чистота, с телевизионни принцеси, загледани в звездите и с управленска невинност, дипломирана в престижни университети? Изглежда „плитка“ тази пиеска. Вече е играна… И какъвто и да е отговорът на всеки един от тези въпроси, на мен той ми звучи трагично. Най-малкото като „обещание за безпътица“.