Честно казано - „Феноменален“ апокалипсис“ - малката проповед от еп. 238 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Какъв знак е това, че шефката на Софийска градска прокуратура Илиана Кирилова отказва да разпита Делян Пеевски дали е имал контакти с разстреляния Мартин Божанов - Нотариуса. Намеците за такава сенчеста връзка между Пеевски, Гешев и ликвидирания с един изстрел брокер на влияние в съдебната власт плъзнаха открито из медиите тези дни. Обаче дамата със скъпа прическа и строго прокурорско изражение, която аха да повдигне обвинение на поредния носител на знаков прякор Нотариуса, но пък взели, че го убили, нямало да изпрати призовка за разпит на евроатлантическия феномен. Е, защо, бре? Ами, той бил казал, че не познавал т.нар. Нотариус. Никога не го бил виждал. Обаче далеч преди да се евратлантизира толкова фанатично същият Пеевски беше казал, че банкерът и негов покровител Цветан Василев щял бил да го убива. И тогавашният главен прокурор Цацаров също като сегашната столична прокурорка изобщо не се усъмни в думите на преуспелия млад мъж. Трима достолепни мъже бяха арестувани, в офисите на КТБ нахлуха полицаи и прокурори, банката беше срутена за дни. А после се оказа, че никой не се е канил да трепе Пеевски, нарочените за убийци бяха пуснати от ареста, а Цацаров се оправда, че било станало грешка. Очевидно от 2014-та досега думата на Пеевски е закон, а той самият е над закона, щом ни проверка, ни призовка, ни ревизия го ловят. Та какъв знак е това, че Илиана Кирилова не ще да разследва дали зад заплахите и черната медийна кампания срещу съдия Цариградска не се провиждат имената на Пеевски и на Гешев. Та нали самата тя сподели пред БТВ, че когато отказала да играе по свирката на Нотариуса, била предупредена от своя позната кой точно я е взел на мушката – Пеевски и Гешев. Но знакът, който дава столичната прокурорска шефка сега, е че всъщност тя се страхува от божествения гняв на същия тоя г-н Пеевски, както се страхуваше бившият главен прокурор Гешев, а преди това - предшественикът му Цацаров. Само че те си трепереха тихо и на тъмно, докато явно безчинстваха със закона, подобно на послушни актьори, наети в коварен сценарий. Арестуваха хора по доноси, затваряха си очите пред разгрома на бизнеси, разсейваха се за зрелищни кражби на активи, за мародерства с неудобни предприемачи, магистрати, съперници, журналист и граждански водачи. Сега обаче след поредната за кратко време екзекуция на мафиот от подземията на съдебната и политическата власт на публичната сцена вилнее истински апокалипсис. Разиграва се страховит, гласовит и гръмотевичен спектакъл по разчистване на трупа на Нотариуса заедно със следите, които водят към него. Образува се бутафорна и декороподобна парламентарна комисия, начело на която всеки миг може да застане същият този гръмогласен Пеевски, заподозрян от години в задкулисното превземане на съдебната власт, пуснало метастази в целия държавен организъм. Само че сега той се е превъплътил в първи солист на евроатлантизма. Тормози и заглушава с гръмотевичния си глас всеки опит да бъде осветена същинската му роля в мрачното задкулисие на съдебната система, принудена да проституира от сводниците на мафията в държавата. И фактът, че столичната прокурорска шефка не смее да го привика на разпит, е повече от многозначителен. Разобличителен е. Защото демонстрира страхопочитание, което се дължи от подчинен на бос, на тартор, на началство, на главатар. Това е същото коленопреклонство, което пази омертата на всички възможни сглобки в парламента, където границите между опозиция и управляващи се размиват подобно на евтиния грим на барманката от тайния клуб на подкупни политици и развратни магистрати. Колко самотно звучат предупрежденията от трибуната на Народното събрание, че тези които парламентът се заканва да разследва, са вътре в самия парламент. А заклинанието на шамани като Пеевски, че престъпните картели в съда, в прокуратурата и в службите ще бъдат осветени, не ви ли напомня на сцената от онзи филм на Спилбърг, в който момче от японски военнопленнически лагер в края на Втората световна война пита удивено: „Какво е това ослепително сияние в небето?“ Отговарят му, че това е светлината от атомната бомба… Страхувам се, че тази метафора е приложима в момента и за нас, обитателите на уж евроатлантическа, уж демократична, уж миролюбива България – обитателите, които все още вярваме в целебната сила на лъчетерапията.