Калин Терзийски: Надигащата се вълна от мерки срещу COVID-19 ще блокира изкуството

„Колкото и да не ни се иска да повярваме – когато вършим обществена работа, ние винаги сме водени от лични мотиви.

И отвратителното е (целият текст ще бъде пропит с ирония, така че – не се връзвайте на хиперболичните епитети), че всъщност всички знаем това много добре.

Но се правим на ударени.

Една приятелка, чудесна журналистка и красавица от недалечното минало, казваше: Кайо, ами ако не сме до известна степен лицемерни – ще цари непрекъсната война!

И беше права, дявол да го вземе. Все по-права ми се струва с времето.

Някой налага мерки. Но дълбоко в него се таи страх. Той е дебел, сърцето му понякога тупка като Джон Бонзо Бонъм в Ramble on, това е от кръвното и от стреса, ех, докога ли ще се живее така, ами ако ни тресне някой инсулт, а с тия всичките странични заболявания само един ковид ни трябва – така си казва той. Но това казване е дълбоко, дълбоко в него – той няма да признае дори пред себе си, че е дълбоко уплашен. Дълбоко уплашен за себе си човек!

Човек се страхува за другите, защото, когато и както се страхува за себе си.

Нека вземем един млад, свиреп, къдрокос революционер. Често революционерите са къдрокоси. В този смисъл Ленин не е никакъв революционер – той е по-скоро пътник във влак с германско (еврейско) злато, пътуващо към Петербург с цел да изкара Руската империя от войната. Та – да си представим революционера. Той стои пред група млади хора и им говори за свободата. Той е самото бясно вдъхновение. Тази негова свобода винаги съдържа в себе си и идеята за смъртта. На милия млад революционер въобще не му пука за неговата си смърт. Защо? Защото е толкова далече житейски и опитно, и емоционално, и сетивно от нея – че за него тя е най-далечното нещо на света. Тя е толкова далечна и невъзможна – че чак е желана. Като си млад – смъртта може да изглежда и като празник. И на революционера никак не му минава през главата, че неговите събратя имат майки, които са стари и смъртта на техните деца ще бъде смърт за тях. За революционера животът и смъртта са игри, които се играят с буйна страст. За неговите приятели – също. Но за майките им…

Монтен хубаво казва: Мога да дам множество примери за страстен стремеж за опазване на живота, но няма да ми стигнат много томове, за да опиша примерите на страстен стремеж към смъртта.

И въпреки, че смята, че тия примери са безбройни – той все пак се захваща и започва да ги дава – и така запълва цяла една глава от своите Опити. И наистина примерите му показват – във всички времена (до нашето настояще) младите хора са горяли от безумно желание да умрат. За велика кауза, за нещо по-велико от живота.

Сега, казват, най-великото нещо е животът. Кой живот? – питаме ние. Най-великото нещо ли е животът на парализирания, изпаднал в кома човек, който няма шанс да се възстанови никога? И ние се замисляме с печал за печалбите, които реализират лекарствените компании от всички държани изкуствено живи трупове. И полутрупове. И си казваме: дали зад тая пропаганда, настояваща толкова агресивно за Живота На Всяка Цена не се крият някои нечестиви интереси?

И така. Младият революционер има чисто лични мотиви да иска революция; и чисто лични мотиви да не се интересува от страданията на другите: той е убеден, че всички би трябвало да са като него – ентусиазирани и готови на смърт. А неговият основен мотив е надживотен: Величието.

То понякога се нарича и Безсмъртие.

Ето ви двата полюса: дебелият и треперещ страхливец (такъв е по старите, традиционни критерии – по новите той е дисциплиниран и адекватен гражданин) прави всичко възможно в обществото да се настанят такива порядки, каквито да обслужват неговия дебел, треперлив страх за собствения му живот. Той, естествено, рационализирайки, обличайки страха си в цяла постройка от високопарни и високоерудирани думи, обявява, че прави всичко не от страх (никой и не смее да си помисли това!) а от грижа за обществото. И в другия полюс – героят революционер – оглупял от гняв, разкъсал яката си (защото го души), готов да жертва живота на всички, включително и на тия, които никак не искат да го губят, за да отстои ценности, които сам той е решил, че са важни. Но всъщност – воден от чисто личните си мотиви: честолюбие и мания за величие (по Ескирол).

Но вероятно – и страх от загуба на личната, в най-физически смисъл, най-интимна свобода…(припомнете си: казах – той е разкъсал даже яката си, даже тя го ограничава)

Сега пък ще завърша и с нещо лично, за да се види, че съм донякъде честен и осъзнат човек:

Аз се дразня ужасно много от надигащата се вълна от мерки, защото те ще блокират културата. А тя е на път и бездруго да почине от някакъв зловещ, задушаващ културен ковид-19. Ще се потъпчат с мръсни, дезинфекцирани ботуши и малките потрепващи пламъчета – разни мили спектакли с половин публика и разни Мариусовци, опитващи се да не се удавят в блатото на Новия Ред. В който лицето няма значение (има значение маската). Аз се дразня, защото аз съм човек, изтъкан от изкуство. Високопарно ви звучи? – гледайте си работата! Наистина – целият ми живот е само изкуство и то ме крепи и без него не съм жив.

А изкуството не е изкуство, ако не се показва. И моят личен мотив да презирам мерките и взимащите тия мерки е именно този: Те ще отнемат правото ми да показвам своето изкуство. Без представяния на книги и без изложби кой ще съм аз? Един мъртвец.

Дано е за кратко, братя и сестри. Иначе – без културата си – ние наистина много приличаме на нещо, което живее само за да печелят фармацевтичните компании от него.“