На 12 януари 2007 година вестник Washington Post провежда социален експеримент. Известният цигулар Джошуа Бел се съгласява да свири пред метрото, за да провери колко хора ще се спрат и ще го разпознаят, и колко пари ще събере в ролята си на уличен музикант. За 43 минути виртуозът събира 32 долара. Разпознат е от един-единствен човек… от общо 1070 минувачи.
Те не са сред успешните лица на световната сцена. Тях не разпознаваме дори и в България. Те са фонът на нашето ежедневие, абзац от пейзажа на обществената история. Виждаме ги всеки ден – на подлези, паркове и главни пешеходни алеи. Мечтите си търсят на улицата – там, където публиката е най-голяма, но аплодисментите липсват.
Той е 22-годишният студент Филип Димитров, тя – 15-годишната ученичка Теодора Марчева.
Те са различни образи, облечени в еднакъв обществен статус/нюанс – на уличен музикант. Нямат нищо общо помежду си освен сцената, която делят. Там ги намерихме и ние – между затвора на тълпата и свободата на духа.
Филип е на улицата за удоволствие – без отворен калъф, без шапка, без амбиция за пари. Казва, че го намираме на късмет, защото вече не свири и пее така. Безразличието на хората и двуличието на системата го прогонват оттам, където небето е граница.
Въпреки неписаните закони на българската улица, в тях все пак остават мечтите, че някога безразличието ще ги превърне в различни.
Стотинките на хората не са онова, за което музикантите се борят на улицата. Много често обаче толкова струва тяхната мелодия…на сцената на духовния упадък и непрестанния обществен катаклизъм. Затваряйки очите си за тях, може би ще успеем да чуем по-добре… гласът на сърцата им.
МУЗИКА ЗА СТОТИНКИ
На 12 януари 2007 година вестник Washington Post провежда социален експеримент. Известният цигулар Джошуа Бел се съгласява да свири пред метрото, за да провери колко хора ще се спрат и ще го разпознаят, и колко пари ще събере в ролята си на уличен музикант. За 43 минути виртуозът събира 32 долара. Разпознат е от един-единствен човек… от общо 1070 минувачи.
Те не са сред успешните лица на световната сцена. Тях не разпознаваме дори и в България. Те са фонът на нашето ежедневие, абзац от пейзажа на обществената история. Виждаме ги всеки ден – на подлези, паркове и главни пешеходни алеи. Мечтите си търсят на улицата – там, където публиката е най-голяма, но аплодисментите липсват.
Той е 22-годишният студент Филип Димитров, тя – 15-годишната ученичка Теодора Марчева.
Те са различни образи, облечени в еднакъв обществен статус/нюанс – на уличен музикант. Нямат нищо общо помежду си освен сцената, която делят. Там ги намерихме и ние – между затвора на тълпата и свободата на духа.
Филип е на улицата за удоволствие – без отворен калъф, без шапка, без амбиция за пари. Казва, че го намираме на късмет, защото вече не свири и пее така. Безразличието на хората и двуличието на системата го прогонват оттам, където небето е граница.
Въпреки неписаните закони на българската улица, в тях все пак остават мечтите, че някога безразличието ще ги превърне в различни.
Стотинките на хората не са онова, за което музикантите се борят на улицата. Много често обаче толкова струва тяхната мелодия…на сцената на духовния упадък и непрестанния обществен катаклизъм. Затваряйки очите си за тях, може би ще успеем да чуем по-добре… гласът на сърцата им.