На 12 януари 2007 година вестник Washington Post провежда социален експеримент. Известният цигулар Джошуа Бел се съгласява да свири пред метрото, за да провери колко хора ще се спрат и ще го разпознаят, и колко пари ще събере в ролята си на уличен музикант. За 43 минути виртуозът събира 32 долара. Разпознат е от един-единствен човек… от общо 1070 минувачи.
Те не са сред успешните лица на световната сцена. Тях не разпознаваме дори и в България. Те са фонът на нашето ежедневие, абзац от пейзажа на обществената история. Виждаме ги всеки ден – на подлези, паркове и главни пешеходни алеи. Мечтите си търсят на улицата – там, където публиката е най-голяма, но аплодисментите липсват.
Той е 22-годишният студент Филип Димитров, тя – 15-годишната ученичка Теодора Марчева.
Те са различни образи, облечени в еднакъв обществен статус/нюанс – на уличен музикант. Нямат нищо общо помежду си освен сцената, която делят. Там ги намерихме и ние – между затвора на тълпата и свободата на духа.
Филип е на улицата за удоволствие – без отворен калъф, без шапка, без амбиция за пари. Казва, че го намираме на късмет, защото вече не свири и пее така. Безразличието на хората и двуличието на системата го прогонват оттам, където небето е граница.
Въпреки неписаните закони на българската улица, в тях все пак остават мечтите, че някога безразличието ще ги превърне в различни.
Стотинките на хората не са онова, за което музикантите се борят на улицата. Много често обаче толкова струва тяхната мелодия…на сцената на духовния упадък и непрестанния обществен катаклизъм. Затваряйки очите си за тях, може би ще успеем да чуем по-добре… гласът на сърцата им.
Search Suggestions