Подобно на други големи международни спортни събития, Зимните олимпийски игри отдавна са напуснали територията на „чистия спорт“. Въпреки официалния си политически неутралитет, те все по-ясно отразяват напреженията на съвременната геополитика. Под лъскавата белота на снега и леда тлеят конфликти, свързани с власт, влияние, климат и глобално неравенство.
Зимните олимпийски игри в Милано и Кортина д’Ампецо (6–22 февруари 2026 г.) вече са източник на международни спорове. Присъствието на американски служби за сигурност в Италия, екологичните опасения около новата инфраструктура, киберрисковете, изключването на Русия и Беларус, както и протестите около участието на израелски спортисти показват, че т.нар. „олимпийско примирие“ остава по-скоро символично.
Но зад тези конкретни противоречия стоят по-дълбоки, структурни проблеми. Зимните олимпийски игри са изправени пред екзистенциално предизвикателство, породено от климатичните промени. Недостигът на сняг, високите екологични разходи и нежеланието на гражданите да финансират мегапроекти превръщат Игрите в спорна финансова и екологична екстравагантност — реликва от икономическия оптимизъм на XX век.
Все по-трудно Международният олимпийски комитет намира градове-домакини. Симптоматично е, че през последните години домакинстваха места, далеч от традиционните планински региони — Сочи през 2014 г. и Пекин през 2022 г. Това поражда въпроса дали Зимните олимпийски игри могат да надживеят собствената си география и климат.
Оспорвана остава и международната представителност. Исторически доминирани от Европа и Северното полукълбо, Зимните игри трудно изпълняват олимпийската мисия за глобално приобщаване. Въпреки символичното участие на спортисти от няколко африкански и близкоизточни държави, Глобалният юг остава силно маргинализиран. Зимните спортове са скъпи и трудно достъпни, което подкопава идеята за „спорт за всички“.
Изключването на Русия и Беларус допълнително промени баланса. В този вакуум по-голяма видимост получават източноевропейски държави като Украйна, балтийските републики и други страни, които използват Олимпийските игри като платформа за символично и политическо утвърждаване.
Любопитното е, че за разлика от Летните олимпийски игри, където доминират световните суперсили, Зимните игри се оказват поле за влияние на т.нар. „средни сили“. Държави като Норвегия, Германия, Канада, Франция, Италия и Швейцария често постигат по-големи успехи от икономическите и военни гиганти. Това превръща Зимните олимпийски игри в уникална сцена, където по-малките държави могат да упражняват мека сила и да засилват международния си престиж.
В отговор на нарастващата критика, Италия (2026) и Франция (2030) се опитват да преосмислят модела на Игрите — с разпределени локации, по-малко инфраструктура и включване на по-устойчиви дисциплини. Остава открит въпросът дали този подход ще постави началото на нова ера или дали Зимните олимпийски игри ще се върнат към стария си, скъп и екологично спорен формат.
Едно е сигурно: Зимните олимпийски игри вече не са просто спортно събитие. Те са огледало на глобалните разделения — между Север и Юг, богати и бедни, традиция и устойчиво бъдеще. Ако не намерят начин да се адаптират, рискуват да се стопят под натиска на съвременния свят — като сняг на слънце.