14-годишно момиче от Троян спечели национален конкурс за написване на писмо. Темата на конкурса е „Напиши послание до възрастен човек за света, в който живеем“. Победителката е
Виктория Иванова от град Троян, която сега учи в Частна профилирана гимназия „Американски колеж „АРКУС“ Велико Търново (8А клас).
Писмото й ще бъде изпратено в Международното бюро на Всемирния пощенски съюз, за да се състезава с останалите национални победители. Асистенти на Вики са Симона Влаева от град Провадия, а на трето място се класира Виктория Недялкова от гр. Дряново.
Тук можете да прочетете цялото писмото, с което Виктория Иванова спечели националния конкурс:
Мили дядо,
Как е при теб на небето? Спомняш ли си за дните при нас, земните. Липсват ли ти звукът на птичките, смехът на внуците и мирисът на прясно издоеното мляко. На мен ми липсват, дядо!
Празни са вече селските къщички. Но не са само те, сърцата човешки са празни, дядо. Няма вече род и родина. Всеки себе си пази. Забравиха хората откъде са тръгнали и кой ги създаде. Тънат в забрава старците, мизерстват, гладни и бедни. Техните деца и внуци търсят богатство по чужбините. Само аз съм все още в България, дядо. Но какво остана и от нея вече?
Не е животът, какъвто го помниш. Всичко в пари се превърна. Няма я усмихнатата билкарка от края на селото, вместо това пробутват на хората измислени „химии”. Никой не знае що е лопата и семе, всеки бърза към супермаркета. Хората забравиха за морал и ценности, мятат с ръка презрително и егото все по-напред се провира. И любов вече не се среща, и нея в пари я превърнаха. Спомням си как до последния ти ден на този свят наричаше баба „моето красиво момиче”, откъсваше ѝ всяка сутрин най-хубавото цвете и го закичват в побелелите ѝ коси. И това го няма вече, дядо…
Но ти не насълзяване очи, аз от теб се научих как се човешки живее. И на моите внуци някой ден ще разкажа за дядо ми с белега на челото. Белег от бой, когато родината е била най-свидна. Когато страхът не е бил пречка и мъжът е бил мъж до последния си дъх. Аз знам, те няма да разберат. Ще кажат с насмешка – има кой да я пази тази държава. Но има ли всъщност? Останаха ли хора добри и сърцати? Не мисля… тъжно е вече.
Отидох си миналата седмица на село, да видя твоята къщурка. Там е, дядо, грижа се за нея. Огледах се наоколо, знаеш, където живееха бабите на връстниците ми. Нищичко не е останало от онова време. Бурени погълнали къщите. Няма кой даже портите да почисти. А аз знам как с баба тухла по тухла сте построили тази къща. Никога няма да я оставя! Там е и кучето Роко, пази я още, със сетни сили. Спомня си и то, милото, за слънчевите летни дни, когато селото кънтеше от детски смях. Все още, като ме види, мята доволно опашка.
И не е само селото различно. Влез например в училищата. Няма я онази стряскаща дисциплина, друго те стряска вече. Децата не са, каквито бяха. Всички заровили нос в смартфона. Повечето Вазов не знаят кой е. Пълнят им главите с чужди езици, че нали в чужбина бил страхотен животът. Родителите, погълнати от грижи, плащат ли плащат за най-нови маркови дрехи, таблети и каквото се сетиш, че да е щастливо на мама и татко детето. А то, като порасне, няма лев излишен, страдат възрастните родители, живеят с пенсии, равни на маркова блуза. Знам също как някои от тях четири деца в една стая са отгледали, а сега тези синове нямат място за своите родители в големите си луксозни имения. Че нали снахата не дава!
И уважението вече го няма. Коледа не е същата, не се събират млади и стари. Всеки под своя нос гледа. Грозно е, дядо. Тъжно е. Спомням си как през декември колехме прасето и се събирахме всичките ти деца, внуци и роднини. Сега това е само далечен спомен или несбъдната мечта. Само тези, които сме го преживели, знаем какво е.
Липсва ми да стана сутрин рано, да отворя широко прозореца и да видя цвета на гората. Днес вече всичко е сиво – застроено, прашно и мрачно. Болести всякакви погнаха народа, крият се хората, страх ги е да не кихнат. Така ли ще е вече, дядо? Ще има ли кой, като остарея, за мен да помисли?
Ще си намеря ли и аз моето вярно, красиво момиче? Не вярвам. Всички търсят и питат човека каква му е заплатата, семейството има ли къщи и имоти, с братя и сестри дели ли наследството. Какви братя и сестри? Хората не мислят вече за големи, задружни семейства. Имат по едно дете, който е богат – най-много две, дават ги на детегледачки и частни детски градини… да не избяга на жената кариерата. А домът се поддържа от чистачки, храната се яде в луксозни ресторанти. В никоя къща вече не можеш вече да видиш как сладко се яде боб с коприва, сланинка и праз лук. „Гнусно” – крещят децата – „искам спагети”.
Липсва ми, дядо. Всичко ми липсва. Нямаш си и представа колко имоти и къщи бих дал, за да се върнеш и да мога поне за миг пак да те прегърна. Да ми вдъхнеш мъжка сила, достойна за семейна опора. Да се допитам макар за последно до твоите съвети, къде се крие доброто и какъв е смисълът на живота. Няма в днешни дни кой да го направи, както само ти можеше.
Обичам те: вечно твой внук