От 1945 г. до началото на 90-те години на ХХ в. световният ред се основаваше на враждебността между Съединените щати и Съветския съюз. Това беше ред, изпълнен с конфликти, опасности и идеологически разногласия, каквито са всички подобни порядки, но съществуваше поне система на организация, основана около двете сили. След разпадането на Съветския съюз Русия, макар и непокътната, се намираше в състояние на безпорядък, до голяма степен защото беше загубила сателитните държави, които я изолираха от враговете ѝ в Европа – НАТО и Съединените щати. Войната в Украйна беше започната до голяма степен, за да се възстановят тези буферни държави. Но тя беше предприета и за да възкреси руската държава и да я реабилитира като глобална сила.
Войната се оказа неуспешна. Москва завзе само около 20% от украинската територия, като по този начин не успя да възстанови решаващ буфер. Тя отслаби руската икономика и застраши режима, като предизвика размирици и опити за преврат, които Москва успешно потуши. Русия направи това, което умее най-добре: Тя се провали, но оцеля. Сега тя трябва да разработи стратегия за бъдещето, която да е нещо повече от оцеляване.
На 11 февруари САЩ и Русия си размениха затворници, след като президентът Владимир Путин заяви, че отношенията между САЩ и Русия са застрашени от срив. От своя страна президентът Доналд Тръмп каза, че телефонните разговори между тях са постоянни. Слуховете за планиране на среща на върха се носеха във въздуха и след това бяха потвърдени от съобщенията, че Тръмп и Путин са разговаряли по телефона, като и двамата са се съгласили да започнат преговори за прекратяване на войната. (По-късно Тръмп разговаря с украинския президент Володимир Зеленски.)
Всичко това е съвсем нормален процес на преговори: Едната страна заплашва да напусне масата, другата проявява търпение и в крайна сметка и двете страни постигат малки споразумения. За да разберем геополитическото значение на всичко това, трябва да разгледаме позициите и стратегиите на Русия и Съединените щати в тези преговори.
Русия е в процес на предефиниране на отношенията си с останалия свят, като същевременно запазва държавата си, изгражда здрава икономика и упражнява външно влияние. От стратегическа гледна точка проблемът на Русия е, че тя е огромна страна, уязвима за потенциални противници. Нацията не би могла да възстанови позициите си без единство, а единството изисква мощен военен и икономически център.
В историята правителството е било стабилно, но е разполагало с ограничени възможности, което го е принуждавало да прилага стратегии, за чието изпълнение не е разполагало с ресурси.
Неуспехът на Русия да завладее Украйна създаде икономическа – и дори военна – заплаха от страна на Европа. На изток Русия е изправена пред Китай, който е исторически враг на Русия, с когото тя е водила гранични войни дори когато и двете са били комунистически държави. Китай не гласува в подкрепа на Русия при нахлуването ѝ в Украйна на първата среща на ООН по въпроса. Страната се интересуваше много повече от отношенията със Съединените щати и Европа, отколкото от всичко, което Русия можеше да предложи.
От стратегическа гледна точка Русия трябваше да спечели войната категорично, за да демонстрира своята мощ. Тя не успя и сега няма стратегически съюзник, който да има интерес да я подкрепи. С други думи, Русия няма стратегическа противотежест. Дългосрочният противник на Русия са Съединените щати, които осуетиха руската стратегия в Украйна. САЩ нямат екзистенциална заплаха пред себе си. Европа е разделена. Китай има значителни икономически и вътрешни проблеми, а военните му сили в момента не са в състояние да предизвикат САЩ. Следователно Русия трябва да приеме настоящата си отслабена позиция или да се справи със Съединените щати.
САЩ имат история на сключване на немислими съюзи с бивши врагове. Голямата стратегия на САЩ се основава на опортюнизъм и гъвкавост, а страстите й са запазени за вътрешните концепции. Тръмп демонстрира системна непредсказуемост, което означава, че си е осигурил максимална гъвкавост при преговорите с Русия. Това, че САЩ по принцип не са застрашени на световната сцена, им дава възможности за избор в преговорите. Като заяви – по време на предизборната си кампания – че Украйна е европейска, а не американска война, Тръмп каза на Русия, че тя може да се справи със САЩ.
За Вашингтон страхът беше, че под съветско управление Русия ще доминира в Европа и по този начин радикално ще промени баланса на силите в световната система. Ако преди 2022 г. това все още е било опасение, то последвалият провал на Русия го преустанови.
Без достатъчна армия, която да е в състояние да нанесе пълен военен разгром на Украйна, на Русия ѝ остава да се съсредоточи върху икономическото развитие, за да се върне на власт. Това е много дълъг и потенциално опасен път, тъй като оставя Русия военно уязвима. Другият вариант е да се постигне споразумение със Съединените щати. Вашингтон няма морални угризения да пренебрегва идеологията и поведението, за да формира стойностни отношения. Ако бъде постигнато разбирателство, САЩ ще бъдат освободени от отговорността си за европейската сигурност, което ще елиминира и без това напразната надежда на Китай да създаде съюз с могъщ съюзник и ще му даде повече пространство да се грижи за собствените си интереси. Националният интерес управлява всичко, а той се определя от силата.
Прекратяването на една война е по-лесно, ако едната страна е спечелила, а другата е загубила. Много по-сложно е, ако целта е да се създаде дългосрочен мир, а не краткотрайно прекъсване, при липса на решителен резултат. Това е въпросът сега. Русия, подобно на Германия след Втората световна война, трябва да поиска икономически растеж, в който САЩ вероятно ще участват (разбира се, Русия си е Русия, така че трябва да се проявява предпазливост, докато се възстановява). Преговорите ще изглеждат болезнени и изпълнени с обиди, сривове и заплахи. И над всичко това виси заплахата от ядрени оръжия, които според мен нямат отношение към преговорите; взаимното гарантирано унищожение означава, че който и да нападне, ще бъде мъртъв заедно със семейството си в рамките на час. Но с времето преговорите ще дадат плод, за който дипломатите ще си припишат заслуги, въпреки че именно суровата сила е решила резултата.
Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“