През 90-те години бяха много популярни телевизионните поредици с общото наименование „Скрита камера“. Сега от време на време ги излъчва симпатичният и занимателен филмов канал „Носталгия“, та човек може да гледа с доза неудобство как е било модерно продуцентите да ни развеселяват. Като правило, винаги за сметка на жертвите на някое тъпо препятствие, груб майтап, нелепо изпитание, неуместна шега. Трябва да е смешно. И за подсилване на ефекта зад кадър тече записан предварително колективен кикот, помните ли? Но без него случващото се на екрана често хич не е забавно. Дори е стряскаща гледката на случайни хора, застигнати от шока да бъдат внезапно полети със студена вода, да се препънат в някое маскирано по пътя им въже, да ги пресрещне иззад ъгъла страховита женска с разголени цици, да ги нападне в гръб клоун, сякаш изваден от ужасяващите видения на Стивън Кинг. Важното е майтап да става. Но всъщност поводът за него много често е драматичен, дори трагичен, тъй като спекулира с внушението за масово лапнишаранство, за господство на сеира над приличието и за тържество на тъпотията над смисъла. Странното е, че повече от четвърт век след апогея на тези трагикомични експерименти с издръжливостта на зрителите в България масово се преживява и се коментира в социалните мрежи усещането, че сме участници в подобно архаично зрелище. Че сме въвлечени в някакъв странен регрес на времето. Чешем си от сутрин до вечер езиците с Шенген, но в главите ни отново ехтят децибелите от лукавия смях на Бай Тошо в опита му да надхитри света. Основните телевизии ни заливат дори по Нова година с отровна мутрочалга и естраден соцнафталин, сякаш се канят отново да построят мавзолея на Гошо Тарабата, този път на мястото на МОЧА. Полицията пък започва да се държи като милиция. Фолклорните традиции изпълзяват по улици, площади и екрани като надзиратели на всеки градски порив за модерност и за свобода. Започват да додяват на всеки нормален вкус и да ни вменяват тричането на кучета за патриотичен дълг. По същия начин президентът ни внушава, че да обичаме путинова Русия е наше патриотично задължение, че войната срещу Украйна е поход за мир, а историческото ни невежество за пораженията, нанесени от съветския комунизъм върху съвестта на нацията ни, е върховно достижение на свободното слово, представете си, стига да е проповядвано от радиобалалайки, от телевизионни копейки и мурзилки. Ако ли не – виновна е цензурата според нашия все по-случаен президент… Последни в Европа се сбогуваме с уродливия монумент на чужда военна окупация. Но го правим с увъртане, в духа на най-циничната казармена сентенция: „искаме хем това в онова, хем душата в Рая“. Да не говорим за първите ни политическите животни в Парламента с тяхното все по-наднормено тегло и все по-фелдфебелски интонации. Превзеха темата за евроатлантизма тъй, както се превзема банка или апетитен бизнес, поради своя доказан опит в този тип дейност под формата на прокурорски или държавен рекет. И вместо отпор по морални съображения, които у нас и бездруго са политическа екзотика, получават от предишните си опоненти „сглобка“. Получават „сглобка“ за власт по интереси, аргументирана с геополитическа неизбежност. Така компромисът у нас се издига в ранг на национална философия, също както корупцията – в национален спорт, а всяко обещание за промяна – в тържество на ротационния морал. В резултат какво получаваме – рапорт за материални успехи, бюджетни ползи, за заплати. Но ни дума за изпадането ни в духовно блато. Ако вземем да навържем в поредица всички тези сегменти от съвместния ни публичен живот в държава със затихващи функции, какво ще се получи? Ще се получи нещо като онези телевизионни сериали от 90-те, заснети по метода на „скритата камера“. Задължително трябва да им се добави предварително записан смях зад кадър. Защото без него те биха изглеждали по-скоро конфузни, нелепи и жалки вместо забавни и жизнерадостни. Каква е надеждата ли? Надеждата е, че все пак записаният смях може да е нашият собствен смях, нашият собствен колективен начин да се надсмеем над собствените си абсурди, грешки и заблуди. За да можем да продължим напред…
„България през „Скрита камера“ – режисиран смях“ – малката проповед от еп. 233 на „Честно казано с Люба Кулезич”
През 90-те години бяха много популярни телевизионните поредици с общото наименование „Скрита камера“. Сега от време на време ги излъчва симпатичният и занимателен филмов канал „Носталгия“, та човек може да гледа с доза неудобство как е било модерно продуцентите да ни развеселяват. Като правило, винаги за сметка на жертвите на някое тъпо препятствие, груб майтап, нелепо изпитание, неуместна шега. Трябва да е смешно. И за подсилване на ефекта зад кадър тече записан предварително колективен кикот, помните ли? Но без него случващото се на екрана често хич не е забавно. Дори е стряскаща гледката на случайни хора, застигнати от шока да бъдат внезапно полети със студена вода, да се препънат в някое маскирано по пътя им въже, да ги пресрещне иззад ъгъла страховита женска с разголени цици, да ги нападне в гръб клоун, сякаш изваден от ужасяващите видения на Стивън Кинг. Важното е майтап да става. Но всъщност поводът за него много често е драматичен, дори трагичен, тъй като спекулира с внушението за масово лапнишаранство, за господство на сеира над приличието и за тържество на тъпотията над смисъла. Странното е, че повече от четвърт век след апогея на тези трагикомични експерименти с издръжливостта на зрителите в България масово се преживява и се коментира в социалните мрежи усещането, че сме участници в подобно архаично зрелище. Че сме въвлечени в някакъв странен регрес на времето. Чешем си от сутрин до вечер езиците с Шенген, но в главите ни отново ехтят децибелите от лукавия смях на Бай Тошо в опита му да надхитри света. Основните телевизии ни заливат дори по Нова година с отровна мутрочалга и естраден соцнафталин, сякаш се канят отново да построят мавзолея на Гошо Тарабата, този път на мястото на МОЧА. Полицията пък започва да се държи като милиция. Фолклорните традиции изпълзяват по улици, площади и екрани като надзиратели на всеки градски порив за модерност и за свобода. Започват да додяват на всеки нормален вкус и да ни вменяват тричането на кучета за патриотичен дълг. По същия начин президентът ни внушава, че да обичаме путинова Русия е наше патриотично задължение, че войната срещу Украйна е поход за мир, а историческото ни невежество за пораженията, нанесени от съветския комунизъм върху съвестта на нацията ни, е върховно достижение на свободното слово, представете си, стига да е проповядвано от радиобалалайки, от телевизионни копейки и мурзилки. Ако ли не – виновна е цензурата според нашия все по-случаен президент… Последни в Европа се сбогуваме с уродливия монумент на чужда военна окупация. Но го правим с увъртане, в духа на най-циничната казармена сентенция: „искаме хем това в онова, хем душата в Рая“. Да не говорим за първите ни политическите животни в Парламента с тяхното все по-наднормено тегло и все по-фелдфебелски интонации. Превзеха темата за евроатлантизма тъй, както се превзема банка или апетитен бизнес, поради своя доказан опит в този тип дейност под формата на прокурорски или държавен рекет. И вместо отпор по морални съображения, които у нас и бездруго са политическа екзотика, получават от предишните си опоненти „сглобка“. Получават „сглобка“ за власт по интереси, аргументирана с геополитическа неизбежност. Така компромисът у нас се издига в ранг на национална философия, също както корупцията – в национален спорт, а всяко обещание за промяна – в тържество на ротационния морал. В резултат какво получаваме – рапорт за материални успехи, бюджетни ползи, за заплати. Но ни дума за изпадането ни в духовно блато. Ако вземем да навържем в поредица всички тези сегменти от съвместния ни публичен живот в държава със затихващи функции, какво ще се получи? Ще се получи нещо като онези телевизионни сериали от 90-те, заснети по метода на „скритата камера“. Задължително трябва да им се добави предварително записан смях зад кадър. Защото без него те биха изглеждали по-скоро конфузни, нелепи и жалки вместо забавни и жизнерадостни. Каква е надеждата ли? Надеждата е, че все пак записаният смях може да е нашият собствен смях, нашият собствен колективен начин да се надсмеем над собствените си абсурди, грешки и заблуди. За да можем да продължим напред…