Ефектът, който имаше моето писмо хем ме изненада, хем не. То стратегически беше написано и пуснато в точно определен момент. Идеята му беше да го прочетат максимално повече хора, включително и тези, които не са се определили и не са се позиционирали. Очакваше се да има някаква реакция, но тя се оказа много по-голяма, отколкото и аз си представях и това може само да ме радва. Това каза театралният режисьор Галин Стоев, директор на Националния театър в Тулуза, в ефира на „Честно казано с Люба Кулезич“.
„Ако трябва да бъда честен, не смятам, че в това писмо не е имало нещо, което да не е казвано от някой друг, по друг повод, на друго място. В този смисъл бих казал, че в него няма и една оригинална мисъл, но от друга страна, мисля, че то имаше шанса да канализира в една доста ясна форма това, което огромно количество хора мислят или усещат, но по една или друга причина не могат да го кажат. Заради страх, заради позицията, в която се намират в обществото, или защото не са сигурни, че е точно така. В този смисъл е важно да се появи акт, който като лакмус да изяви или освободи една дума или една идея, или набор от думи и идеи, да ги формулира, като по този начин да отвори перспектива“, обясни режисьорът.
В моята ситуация има едно най-обикновено преимущество, то е, че заради позицията ми аз не завися от тукашния контекст или поне не завися изцяло. Не завися от това дали ще получа работа, дали ще бъда санкциониран, преследван, дали ще ми бъдат издърпани ушите и т.н. В този смисъл си казах, че тази позиция ме задължава да подходя отговорно към случващото се и да го напиша. Говорих с абсолютно различни хора за случващото се, защото то така или иначе на маса, като тема излиза веднага. Всъщност това, което забелязах е от една страна пълно съзнание за ситуацията, до която сме се докарали и после невъзможност това съзнание да бъде формирано и изразено, защото част от хората се чувстват нелигитмни, други се чувстват маргинализирани, на трети не им се занимава. Паралелно с това гледайки новините, четейки, отивайки на протест, следейки какво се случва, моят вътрешен гняв и възмущение нарастваше лавинообразно“, разказва артистът.
Стоев обяснява решението си да напише писмото така: Една сутрин, аз си спомням много добре, станах, направих си кафе, и така с една присъща ми понякога кокерова злост, седнах, отворих си тетрадките и започнах да излагам това, което идва. Дори тази тетрадка е в чантата ми, след това ще Ви я покажа. То се изля само – включително и като структура. Аз не съм много добър писател и пишещ човек. Тоест това не ми е силата и когато трябва да пиша експликации или да обяснявам театрален проект ми отнема доста време да извадя смисъл. Тук много странно това нещо се роди само и се канализира. Оставих го два дни да слезе в материята и си спомням вечерта преди да го пусна, ясно в съзнанието ми изникна това, че трябва да махна всички прилагателни. Казах си, че трябва да го оглозгам от тази цветиста реч, с който беше зареден първоначалният вариант на това писмо. Да – то изразяваше моят личен гняв, но моят личен гняв няма никакво значение, подреден до личния гняв на всички останали. Въпросът е как този личен гняв може да предизвика нещо градивно, да излезе от режима на обикновеното плюене.
„Този стил, или това благородство, не бих казал, че е лично мое. Мисля, че то се опитва да артикулира и да извади от думи нещо, с което аз съм закърмен, и което ме е конституирало, живейки в тази култура, растейки тук, учейки тук и започнах и да упражнявам професията си за първи път тук в България. И още веднъж трябва да го кажа – привилегирована ми позиция ми позволява да бъда по-спокоен да изразявам това нещо, но аз съм убеден, че има огромно количество хора, които застават зад това нещо или се припознават’, коментира Галин Стоев.
„Обществото се е променило, но дори въпросът не е в това дали се е променило. Този потенциал винаги е бил там, но въпросът е, както в театъра, накъде насочваме прожектора. И там накъдето насочваме прожектора, окото по принцип следва светлина. Прожекторът дълги години беше насочен върху места, за които дори не се заслужава да се говори, докато този потенциал и дори възможността на хората да разбират този тип говорене, то беше потъпкано до степен, че то не съществува и не е национална идентичност. Това не е национална идентичност, това е общочовешка идентичност и ако ние тръгнем да се отказваме от нея, то ние имаме огромен проблем. И много хора, които мислят по този начин с тези средства и не се чувстват представени по никакъв начин и от никой политик във властта, нямат своите говорители, на тези хора им трябва много малко, за да си кажат „Хайде, стига“, допълва той.
„За мен е много трудно да предвидя сценарий, защото съм абсолютен лаик когато се стигне до политология и социология, но много ми се ще да го мисля и да го вярвам, и да е истина, това, че на някакво друго, много по-високо ниво, менталната парадигма започва да се променя. Започваме да излизаме от моделите, с които бяхме свикнали на протести, на това защо няма лидер, защо има лидер, дали е компрометиран той. Започваме малко по малко да излизаме от дребните неща, които създават достатъчно паразитен шум, за да не можем да привидим генералният принцип, който е доста прост. Но трябва човек да се отдръпне, да се успокои и да го погледне в очите, за да може да го декодира. Вярвам, че по-младото поколение от тези смели и мислещи жени и мъже, те не са обременени и не са кондиционирани от противопоставянията на протестите в миналото. Тоест те нямат някакъв идеологически багаж, който да носят или някаква тъмна история от миналото. Хората имат мирогледен багаж, защото са пътували и са видяли повече ширини и това, че има държави, които съществуват, не за да смажат своя гражданин, а за да направят живота му, ако не по-щастлив, то поне по-лесен“, каза още режисьорът.
„Аз много харесвам историята за Сократ, когато отива на пазар. Ние когато отиваме на пазар си правим списък и си задаваме въпроса – От какво имам нужда. Ние си задаваме въпроса обратно – от какво нямам нужда, тоест без какво мога да мина. И се оказва, че минавам през целия пазар и си купувам едно или две неща, а не като истински консуматор с торбите. В този смисъл са и протестиращите, колкото и да са различни предпочитанията им идеологически, от какво биха могли да се откажат. От всички тези дребни неща, от които изстискват собствената си идентичност, за да привидят това, без което наистина не могат. Тоест истинският проблем, който може да обедини абсолютно всички. Истинският проблем – той е много дълбок и е трудно да бъде формулиран, защото за него няма списък с доказателства или ако направим този списък той ще бъде толкова дълъг, че ще ни трябва три години предаване, през което да го изговорим, а може би не трябва и да се изговаря, защото на чисто емоционално ниво тези натрупвания са създали достатъчно неприязън у хората, за да могат те да се обединят и да поискат смисъл от политика, защото политикът освен, че трябва да направи така, че да се построят магистрали и да се пусне метро, това не е нещо, с което един политик може да се хвали. Това е негово основно задължение – това е все едно да се хваля, че правя представления. На мен ми плащат, за да правя представления и се опитвам да ги правя, къде по-добре, къде по-лошо. Политикът би трябвало да носи идеал, смисъл, той трябва да е визионер, той трябва да вдъхновява хората и да отваря простори, в които да се прожектира бъдеще. Това отсъства от българската политика десетилетия“, коментира още Стоев.
„Надявам се да успее Великото народно въстание, надявам се да доведе до оставка, но трябва да знаем, че това ще доведе до много дълъг процес, защото демонтирането на тези ракови образувания, за които става дума в писмото. Това не може да се случи за два дни, ние оставихме тази власт да се просмуче на много дълбоки нива в социалната тъкан, до степен да направи огромно количество хора зависи, въпреки тяхното желание. Тук ми се ще да цитирам Хана Аренд, която е философ, социолог и журналист, която е известна най-вече със съчението си върху баналността на злото. Тя разказва, че злото не се върши от чудовища или извънземни, тоест от нещо, което не сме ние, от другата страна, а всъщност злото може да бъде извършено от най-обикновени хора. Оказва се, че много от надзирателите са били чудесни съпрузи и бащи и са се връщали да вечерят вкъщи, след като са вкарали в газовите камери огромно количество хора, без да са виждали проблем в това. И тя се опитва да го разкаже през чисто психологически профили и да обясни механизма. В едно късно свое интервю тя казва нещо много интересно – „Ако теб те лъжат отвсякъде и непрекъснато, това свършва с факта, че не, че ти започваш да вярваш на тези лъжи, а че ти започваш да не вярваш на нищо и на никого. Когато един народ няма способността да вярва, той няма способността да реагира и да действа. Когато възможността и капацитета ти да реагираш и да мислиш критично е абсолютно анихилиран и унищожен, тогава с този народ може да правиш каквото си искаш. Мисля, че ние сме в критична точка, в която властта прави с този народ каквото си иска и в този смисъл е много важно да се акумулира и да се насърчава съзнателност, съзнателност на всяко едно ниво. Достатъчно чист поглед, отворено съзнание, за да може да декодираш и критически да може да мислиш със собствената си глава. Това мисля, че ако интелектуалците могат да допринесат с нещо е това. Погледнете политиците, погледнете тези, които реагират адекватно и вършат наистина нещо, погледнете тези, които вдигат пушилка, погледнете тези, които нищо не правят. Тоест това са видими неща, колкото и властта да се опитва да ни убеди, че това, което виждаме не е вярно, защото тя това прави, но това са фокуси и всеки фокус има технология и тя трябва да бъде демонтирана“, завърши режисьорът Галин Стоев.
