Европеизацията на България започва някъде във втората половина и в края на 1880-те години на XIX век, когато България окончателно скъсва връзката си с руската окупация и правителството на Стефан Стамболов и новоизбрания княз Фердинанд повеждат България по един много ясен проевропейски път.
Това заяви в интервю за mediite историкът проф. д-р Петър Стоянович, бивш министър на културата в правителството на Пламен Орешарски.
С проф. Стоянович разговаряме за устремния старт на европеизацията на държавата след Освобождението до войните, което е неразривна част от управлението на цар Фердинанд I Български.
„Тук не бива по никакъв начин да правим партийнополитическа пропаганда и да смятаме, че идентификацията с Европа означава непременно загърбване на Русия, непременно изваждане на преден план на други някакви ценности и качества. Не, тук става въпрос, че България още от своето създаване след Освобождението поема един много ясен път и този път не е към Урал, този път е към Алпите, казано географски“, подчерта проф. Стоянович.
Историкът отбеляза, че за около 25 години България от една османска провинция, от едно азиатско крайбрежие се превръща в една доста сносна европейска държава, каквато за последните 25 години – по думите му – не можем толкова бързо и толкова качествено да постигнем.
На въпроса как си обяснява това, той отговори, че обясненията са повече от едно, но открои, че въпреки известни двусмислия за посоката, в която трябва да върви България, по-голяма част от нашите тогавашни държавни мъже са били напълно наясно, че посоката, в която трябва да се развива България, се нарича Европа. „Не бива да забравяме, че тогавашната ни политическа класа беше съставена преимуществено от хора възрожденци и следвъзрожденци – такива, каквито в България отдавна не само няма, те нямат даже и нормалното образование да разберат какво означава един възрожденец като качества и като ценности“, добави историкът и допълни, че начело на държавата, с всичките му плюсове и минуси, стоеше човек като княз, впоследствие цар, Фердинанд, който иззида стената и пътя към Европа.
Проф. Стоянович обърна внимание, че така се поставя началото на едно движение, а Фердинанд се показа „като образец, като еталон и опъваше каиша наравно с цялата военна каста, с инженерната и с художествената интелигенция, и успя за едно поколение да вкара в България Европа, и да покаже, че Европа наистина е част от цивилизования свят“.
По повод стартиращите съпътстващи събития в рамките на изложбата „Европа в България. Отражения на европейските художествени направления от Освобождението до средата на XX век, тази вечер в Софийската градска художествена галерия (СГХГ) проф. Стоянович изнесе беседа пред многобройната публика, свързана с устремния старт на европеизацията на държавата.
Попитан какво ново ще научат хората, той обясни, че е далеч от мисълта да драгоучителства или да изнася класически лекции. Неговата цел е да поднесе една гледна точка към европеизацията на България, след което вечерта да се превърне в един диалог на гледните точки. „Колкото по се скараме, колкото по-различно мислим, колкото по-пъстро мислим, толкова по-добре“, каза историкът, на когото е омръзнало да живее в административна казарма, в която някой смята, че има една-единствена официална гледна точка и тя трябва да бъде спазвана.
Хубаво би било, според него, ако всички се обединят поне върху това, че бъдещето на България наистина е в Европа.
Проф. Стоянович сподели, че му се иска днешните политици да вземат пример от онези българи, които са повели България към нейния европейски път. „Онези хора бяха чепати, бяха чешити – както се казваше тогава, но бяха хора, въпреки трудните си характери, с едно общо взето много ясно гледище какво означава цивилизация и какво означават принципи. Бяха напълно наясно, че каквито и да са техните политически пристрастия и партийни зависимости, в края на краищата мястото на България е като част от цивилизования свят. Този цивилизован свят както тогава, така и днес има много ясни граници и няма защо да се правим на ударени, че те не съществуват“, категоричен е той.
На въпроса кои са най-големите успехи на цар Фердинанд, историкът посочи: „Няма как да извадим пред скоба само един човек, та бил той и държавен глава, който да е преместил камъка самостоятелно от точка А до точка Б. Но, разбира се, може би най-важното като постижение със сигурност е обявяването на Независимостта – това от гледна точка на международното право е крайъгълен камък на нашето развитие. А в чисто човешки план – тъй като и аз се занимавам с този период и с него лично – смятам, че това да дадеш личен пример във всяко едно поприще, във всеки един ресор на държавното управление, да вложиш и парите си, и времето си в това да развиваш, да европеизираш своята държава е вероятно най-голямата му заслуга. Ние отдавна сме забравили, че времето дадено е част от нашия живот, то струва не само пари, то струва живота ни.“
В заключение проф. Стоянович заяви, че въпреки противоречивите оценки за цялостното му дело, Фердинанд със сигурност е един от по-новите строители на съвременна България.
Боклук,,,,
Цар на кого бе, не и на българите а цар на слугите еничари на британци и французи, тази гат е за изтриване от паметта на България и цялото му продажно поколение засадено от продажници слуги на най големият враг на България, и преди и сега Британия и Франция.
Благодарение на въпросният цар, България нама право да претендира за права над Одрин!
Професорът др-др-дръдонкув това май го е пропуснал!
Стоянович забрави ,че тези хора забравиха за завета на Левски за чиста и свята република 70год след освобождението. А за европейския път. По това време България е 3 000 000 население, а Турция 9 000 000. България има фердинанд, а Турция Ататюрк. Ние по европейския път станахме двойно – 6 000 000, а Турция 10-торно 90 000 000. Икономиката на Турция е 15 в света, а нашата 115 или повече. И това е заради европейски политици като фердинанд и стоянович.
Пешо би било да разкаже ,за удивителната си родова способност, за нагаждане. От царедворци, до облскани от комунистическия режим и метаморфозата до първи демократичен плювач на миналото.
.
това жалко човече не заслужава и капчица спомен , Сгреших – трябва да го помним и да ни е обица на НОСА ,
това парвеню е виновно за смъртта на стотици хиляди български войници, за пропадането на националните идеали и вместо да се застреля още през 1913 г., награби каквото можа и избяга през гара Подуяне чак през 1918 г.