Днес православните християни отбелязват Лазаровден – празник с дълбоки библейски и фолклорни корени.
Основата на празника е библейската история за възкресението на Лазар от Исус Христос. В българската народна традиция Лазаровден символизира съзряването на девойката и нейната готовност да встъпи в брак.
Лазаровден се чества осем дни преди Великден – винаги в предпоследната събота преди него, което го прави с подвижна дата. В християнския календар празникът е свързан с чудото, извършено от Христос – възкресението на Лазар от Витания, селище в близост до Йерусалим.
На този ден в църквите се отслужва празнична литургия в чест на възкресения Лазар, както и в памет на свети мъченик Лазар Български, загинал мъченически на 23 април 1802 година.
В миналото, момите обличали празнични премени, слагали венци и обикаляли селото с песни и танци. Част от обичая било и пускането на венци по реката – символичен ритуал, свързан с моминството. Лазарките пеели и благославяли домовете, нивите, животните и труда на стопаните. Този обичай, наречен Лазаруване (също познат като Боенец или Кумичене), отбелязва значим етап в живота на девойките и тяхното приобщаване към обществото.
Лазаровден е част от Великденския празничен цикъл, който символизира прехода от зимата към пролетта, от смърт към нов живот. Народното вярване гласи, че на следващия ден – Цветница (или Връбница) – душите на починалите „излизат“ от гробовете. Затова преди Лазаровден се отбелязва Лазарската задушница, като знак на почит към мъртвите.
По традиция, в навечерието на празника жените посещават гробовете на своите близки – прекадяват, поливат ги с вино и раздават храна за душите им: рангови краваи, просфори (господеви пшенични хлебчета), варено жито (куча) и съдове с вода. Вярването за „разпускането на душите“ води и до обичая „греене на покойниците“ – палене на огън върху гробовете.
На Лазаровден имен ден празнуват: Лазар, Лазарка, Лазо, Лазарин и Лачо.